Хората сами не се познават. Нужно им е непрекъснато да се класифицират и самоопределят. Тестват се за всичките си умения и способности. Вкарват се в представи от анализи и нарочват нещо за правилно и нормално, а друго не. Често поради първосигналното възприемане от страна на амигдалите си те разбират нещо толкова субективно и го поставят в калъп, въпреки видимите различия и в обстоятелства и в поведение, и дори в самата ситуация. Съдим ли се не можем да очакваме да не сме съдени. Заставаме ли в противоборство с думи и дела от среща получаваме същото. Държим ли правото си в ръце изпускаме мира и благословията на приемането и смирението. Егото скача като бълха по стълбицата на изкушенията и само се вкарва в кошницата като продукт на дявола. Има маркировки по себе си за да доказва своята значимост в незначителното пространство около себе си.  “Вижте я тази майка кърми седнала в кафето.” - казва седящата срещу нея пушачка, която с дима си трови и околните. Кой е грешникът? Човекът, който храни бъдещето или онзи, който се самоубива вредейки и на околните? Не знам, за мен това са криви представи, отричане на свойствата на тялото дадено от Бога! Човекът е бозайник, а не роден с цигара в устата комин. Цигарата е въпрос на избор, въпрос на избор е и това дали майката ще кърми или ще наблъска детето си със изкуствени млека. Всъщност животът така и така е кратък...В един момент изборът на тълпите дори няма да има значение, защото за един миг може изборът на някой да е фатален за всички. Човекът държи в ръцете си този избор, дали да счупи или да съгради, а Божия е волята, в която той избира да бъде полезен и да се радва на сътвореното, а не да го унищожава.  Учителите са всички полезни за изграждането в дух на човечност, съпричастност, взаимопомощ и израстване към приемане без осъждане. Това пак е лесно за казване и написано по толкова много начини, но трудно за реализация. В съзнанието скача ли бълхата и трепва ли скъперник в мисълта, тогава ще са лични и делата, в свят на култ към личността. Без култове и разни празни пътища, човекът ще остане на скалата. Прибоят ще го блъска с вятъра, а Бог ще му държи веслата. Поиска ли, остави ли се Богу, той осъзнал е, че сам не може. Довери ли се на Неговото слово, ще разбере, че сам е невъзможен.  Каквито и аутсайдери да сме хората, родени сме от други хора и растем в една обща система, изградена от правила и норми, наложени като шаблон за нормалност. Манипулируема за целите на пазарната икономика, за целите на кукловодски интереси, за целите на дявола и за всички онези допускания свързани с властолюбието и неговата реализация.  Щом светът е създаден така като пашкул срещу невидимото зло, което всъщност е в ядрото. Тази метафора, че животът е лодка в бурен океан върху чиято повърхност е построена къщата, която хората обграждат със стени и поставят камери за наблюдение не ми излиза от ума ...Всъщност това е животът повей от глухарче литналите тичинки носени от вятъра сме хората, като едни малки парашутисти, които са зависими от всичко. Мислим си,че контролираме нещо, което всъщност не можем.  Всъщност често използваме данни за анализи и търсене на оптимума за неща, които са относителни.  Изграждаме преценка не върху действителните обстоятелства, а от представата си за нещата. Категоризираме "А, щом е постъпил така, значи е такъв, според еди коя си теория, според еди кое си определение ..." Всъщност не мислим, а приемаме за даденост нещо изследвано и заключено от някой друг. Дали сами не се вкарваме в калъпите си?    Десислава Стоянова