“Липири” Радослав Гизгинджиев

©Виолета
Тя не пречи на никого. Не говори с никого. Покрай нея винаги са кучетата, които до скоро гледаше мъжът от трафопоста. Една вечер токът го изгорил до неузнаваемост...
Пътеката е твоята. Не си я давай, защото никой не може да я види вместо теб. Никой не знае какво те води по нея освен Бог.
Бай Никой живееше в трафопоста в столичния квартал Люлин. Живееше там от както четиридесет годишните бяха на пет. Всъщност никой не знаеше как точно се случи това. Може би точно след като едно дете навърза синята и червената си връзка и ги пусна да летят с няколко балона през терасата. Децата на прехода още живеят в него, но бай Никой, вече го няма. Няма го от както четиридесет годишните навършиха четиридесет и четири. Той беше чудак. Особняк, чешит, каквото и да кажеш за него от този род е напълно вярно.Идеше от юга, македонския край както му викаха и сякаш сърцето му не можеше да живее в бетона, както на повечето градски кутийковци.
Бай Никой преди много лета си направи на тротоара до блока на момичето, което си пусна синята и червената си връзка да летят с балон през терасата метално магазинче. Обаче в него нищо не продаваше, а по-скоро живееше там и имаше вулканизатор. Помпаше гуми всякакви. Обичаше да кара и колелета. Понякога се усмихваше, но често беше намръщен и троснат. Един ден събориха металния павилион, не бил законен, бил върху общинска собственост. Дадоха му земята зад него, а именно до трафопоста и той си направи градина. Там идваше и съпругата му, заедно с която направиха терасовидна градина, много приличаше на тази от Мачу Пикчу. Бай Никой заживя в трафопоста и отново подхвана бизнеса с вулканизатора. Започна да си гледа и кучета да са му пазачи.
По същото време, когато още съществуваше павилионът от другата страна на уличката имаше метален павилион, който беше местната кръчма, в която се събираха алкохолиците вечерно време. Там сутрин идваше Виолета. Няма жена, която имаше окаян клошарски вид. Кръчмарката и подаряваше кафе.
След много време, когато Бай Никой живееше в трафопоста, а момичето с връзките имаше вече свое момиченце с руси къдри, кръчмарката ѝ разказа тъжната история на Виолета. Виолета често ровеше по кофите и ако някой я доближеше и нещо не ѝ вдъхваше доверие тя започваше да издава нечленоразделни викове срещу него. Хората, които я познаваха не се плашеха, но имаше и такива, които не я бяха виждали и се виждаше как се стряскат. Момичето с връзките си взимаше кафе и чу историята:
- Не я съди, че вика, тя не е добре с главата. Пък и сутрин синът ѝ я изхвърля на улицата и чак вечер по някое време ѝ позволява да се прибере. Взима ѝ пенсията и не ѝ дава дори пари а кафе. За това ѝ давам кафе. Тя рови по кофите и си намира нещо за ядене. Не е лесно, горката жена. Институции няма, няма хора вече.
Момичето с връзките се натъжи. Тя не можеше да помогне на Виолета, но вече знаеше нейната история. Тя си спомни, че като беше малка имаше едно женско улично куче, което я посрещаше пред блока и и тя го нарече Чернушка. Беше черно, но с добра душа. На това загубено куче с добро сърце и заприлича и самотната Виолета. Никой не и обръщаше внимание и тя живееше кучешкия живот на Чернушка. Зиме, лете все навън по цял ден.
В днешно време Бай Никой го няма, а беше не беше лош човек. Поправяше колелетата на децата, помпаше топките и гумите им. Понякога беше весел, но напоследък много пиеше. Напиваше се до безпаметност и съпругата му никаква не се мяркаше. С него живееше едно черно куче, а навън още две. Късно през нощта момичето с връзките чу линейка и видя, че спира до трафопоста. Имаше някакво предчувствие и наистина се оказа права. Бай Никой беше влязъл в трафопоста и изгорял до неузнаваемост от високото напрежение. Светла му памет! Никой не писа за него. Това беше нещо обичайно, като смъртта на съседа болен от рак на стомаха, който се метна от седмия етаж и се размаза пред очите на момичето с връзките. Тези хора са безимени.Времето се изниза и кръчмата днес е месарница, а в трафопоста не живее никой. Кучетата останаха сираци. Първо враждебни сираци, но после Виолета ги осинови и сега тя имаше тях, а те имаха нея. Тя беше станала тиха, дори блага в своята немота, защото вече имаше приятели.
автор: Десислава Стоянова

Виолета - YouTube