Трескаво се нуждаех да избягам от битовизма. Тази отпуска прекарах търсейки отговори за вътрешния си свят.С бясна скорост наближавах четиридесет и пет години. Още няколко дни и щях да се сблъскам с тях като метеор.Това ме провокираше все по-спешно да се събудя. Време беше да разгромя напълно празната същност, в която се превръщах. Една заспала принцеса на върха на айсберга. Какво се случва с очарованието, ами скоро се превръща в разочарование. Е и това осъзнах следвайки пътя им. Всичко е като прилив и отлив, изгрев и залез, има си собствена красота. Срещите и разделите между двама души също. Търсих се , с щипка от тук и щипка от там и се докоснах до всичките си нереализирани същности. Всеки носи в себе си желания, които не е развил и те са закърнели. Моите са постижими с повече труд. Амбицира ме Мира, една приятелка, чиято възраст не е от значение. Нейната душа е по-млада от душите на много други хора. Тя е жива и учи и не се оставя на глупави предразсъдъци. Аз какво, влизах в коловози, излизах от тях и накрая дерайлирах ... Ами не, всъщност се влюбих, заобичах и откривах и преоткривах в този човек онова, което не намерих толкова години никъде другаде. Живеех в собствената си самозаблуда, като в блудкава мелодрама. Сега вярвам в Бога и обичам, но не заблудена от някакви представи, а реално. Срутила стените на всички разбирания за това кое е нормално и кое не. Всъщност обществото налага някакви норми, правила, догми и така нататък синоними на една и съща същност, смисъл, значение ...

Трепереше ми под лъжичката, но се явих на този изпит и говорих глупости пред непознати хора. Глупости , защото не знаех, защото се страхувах, защото видях, че съм една оголена порцеланова чаша, която има пукнатина и за това се разбих на малки парченца и повръщах и ревах и играх хоро, и счупих една тоалетна чиния само с пръста си. Видях как не вярвам в това, което съм, как се сковавам от страх, че нищо не струвам. Нямам представа, малка ли съм, голяма ли съм? Знам, че се боя да не съм заклеймена. Да не ми кажат ето сама си сложи печата “Негоден за употреба”, защото всичко е пазарна икономика.

Търсещият ум иска да се припознава в нещата, в хората, в огледалото, дори в това за обратно виждане ... Не е наред човек, който си щипва от тук и от там, като , че ли няма хора , които преди него са минали и не са отъпкали пътя... Пътят е отъпкан, станал е цял площад от тук до онзи свят, просто трябва да се образоваш. Ти взимайки от тук и от там правиш извращение на вече създадените порядки и норми, взети от много каращи се по между си стигнали до консенсус ... и една мъничка мисъл ми нашепва “всичко е толкова субективно”. Може би идва от дявола, а може би не. Не е моя, знам, никоя мисъл не я моя. Мислите се отъркват като котки в различни шарки в ума, флиртуват с него, обсебват, го въздигат го или го обесват ... Мислите, ах тези палави сестрици ... Те шарят нанякъде, рисуват образи от минало, настояще и бъдеще, които се сливат в реката на живота. Правя камара от дрехи, камара от вещи, които ме зариват и отнемат пространството за тялото ми. Защо го правя? Правя го. Мразя ли се, самосъжалявам ли се? Хората са сигурни в това, което правят, а аз не. Не съм сигурна нито в това, което правя, нито в онова, което е около мен. Нито знам значима ли съм за Бог.Сякаш за мен е много важно да съм полезна, да означавам за някого нещо, да помагам. Не знам много неща. Мозъкът ми е като стаята ми, пълен с вещи от които нямам такава нужда, но ги оставям за някой ден, незнайно кога... Гони ме някакъв тъп сантимент-мент-т. Тръгна ли да изхвърлям, всяка прашинка ми става свидна. Нищо не искам да оставям на произвола на съдбата, дори да съм потъващ кораб. Бъркам с ръка в раклата на неосъзнатото и там откривам наниз от излишни събития, празни приказки, загубено в отчаяние и самосъжаление време. “Нямам повече време за това” - казвам на ума си, но леността и желанието да съм другаде са по-силни от това да взема решение тук и сега. Да взема решение за вещите, за хората, за каквото и да е и така си продължавам ...

Десислава Стоянова - liulina