Сгъвам облаци в празна стая
и неволно протягам ръка
на въжето се качвам на края,
балансирам с часовникова стрелка.
Стрелям с мисли по тялото земно,
без мишена те стават безцелни,
а уцелвам теглото наемно
и го давя в чаши безделни.
Въртят ме сложни обороти,
върху грифа на стара китара,
храня прегладнели чувства-сироти,
обладани от змията прастара.
Адът грачи с фина настройка
и безпътните знаци покорява
и сънувам на тъжната койка,
как животът от тлен отминава.
Десислава Стоянова -liulina