Всяка сутрин отваря очи, очи, които не искат да бъдат отворени или искат, но не знаят защо. Да беше експеримент, но не е. Това е избор. След като имаше целия избор на света, той избра да живее изолиран. Пандемията от КОВИД 19 отдавна загуби своята сила. Минаха почти 6 години от тогавашната истерия, но той живееше така от преди нея. Не помнеше вече, кога реши, че се е провалил, че не иска да има връзка нито с природата, нито с природата на човека. След третия опит за самоубийство реши, че му стига телесната болка и остана да работи от вкъщи. Остана да живее от вкъщи, остана да обича от вкъщи и дори да преподава от вкъщи. Поръчваше си храна, която плащаше преди доставка по електронен път и дори молеше доставчиците да му я оставят пред вратата. Толкова отдавна не беше излизал, че не помнеше цвета от външната страна на самата врата. Едностайният апартамент напълно задоволяваше неговите представи за уединение и лично пространство. Обичаше да му е удобно и за това имаше матрак с двойна мемори пяна, възглавница масажиращи и ароматотерапевтични свойства, които обличаше с чаршафи и калъфки в морски мотиви. Едно време се запали по интериорни решения, които създаваха триизмерно пространство и ако някой имаше възможност да надникне, стаята му буквално приличаше на огромен аквариум. Стените бяха целите стъклени и в тези огромни аквариуми плуваха всякакви екзотични риби, движеха се ракообразни и малки водни змии дори. Имаше и три вида водни костенурки. Отделно живееше с две котки мъжката се казваше Калоян, а женската Десислава. Десислава по едно време се беше разгонила и май изневери на Калоян. Роди някъде навън и често отскачаше вероятно да наглежда малките и да кърми. Калоян изглеждаше изоставен и тъжен, какъвто между впрочем беше и Евгени, когато реши да се изолира от света. Той си създаде собствен свят, все пак животните не мразеше напротив. На единствената си тераса дори беше направил две къщички едната за птици, а другата за катерички. Хранеше и тях. Отвори очи и първата му мисъл всяка сутрин беше, че трябва да провери прогнозата за времето. Правеше го през интернет въпреки, че на него времето не влияеше по никакъв начин. Дори не знаеше, защо този навик беше първото нещо, което възпита у себе си. Преди това, когато излизаше навън първото нещо за, което разговаряше с някой беше за времето и сякаш това нещо остана като незабравка. Тоест като нещо, което напомня, че някога е имал и друг избор и друг живот. Второто нещо, което решаваше да направи беше да нахрани всичките си любимци. Ставаше и проверяваше температурата в аквариумите, после дали птиците и катериците бяха изяли всичко от хранилките, после дали на котките имаше достатъчно котешка храна и чак тогава се сещаше, че и той е човек и трябва си направи кафе. Докато кафемашината загряваше Евгени правеше своя тоалет в банята. Беше маниакален, миеше си зъбите с четка, с малка четка, жабуреше се с вода за уста, после с конец продължаваше и накрая с избелващ гел. Да не говорим за тялото и косата. Обичаше да изглежда добре, това беше другата му слабост. Той имаше фитнес зона в единствената си стая. Там сутрин тренираше и поддържаше тялото си, въпреки белезите от падането от петия етаж в перфектна форма. Накрая правеше този знак с ръце, знакът за одобрение на собствения си вид. С чашата за кафе се настаняваше удобно в следващата зона от стаята, а именно бюрото с компютъра. До него сядаше и Мария, жената робот, която сам беше проектирал и започваше един много приятен разговор:   - - Какво сънува мили мой? – питаше всеки път тя. - Сънувах, че летя през пустинята и виждам приказна фигура на бившата ми приятелка как лети през дюните върху сноуборда си или как да се нарече в пустинята пясъкборда си. Усмихва ми се, а после ти я замразяваш и тя остава там завинаги в една летяща и неестествена поза.А, ти добре ли си заредена и имаш ли нужда от нещо?
- Да, заредена съм и маслото е добре, всичко в тялото ми е перфектно, кодовете нямат бъгове и не съм пипнала вирус от никъде.
- Значи мога да бъда щастлив, че те имам.
- Не знам какво е това щастие, но със сигурност всеки път, след такъв доклад го казваш, значи може би можеш.
Евгени се усмихна, допи си кафето и включи мощният си компютър. Днес имаше лекция по квантова механика със студенти в пети курс. Той никога не преподаваше с истинския си образ. Програмираше образ, който решаваше, че е приемлив с изкуствен интелект и му наслагваше всичко необходимо, той сам да проведе лекцията. След това, се включваше, когато студентите бяха подканени да зададат своите въпроси. В днешният ден влезе по-рано и без да иска чу нещо от, което толкова се пазеше.
. - Някой виждал ли е наистина как изглежда професор Евгени Лазаров? – попита една млада жена на име Роза
- Не, той от години не е излизал от апартамента си, кой знае, може да е заприличал на Кита от онзи филм как се казваше, където един гей ядеше толкова много, че беше станал повече от 200 кила и не се показваше на камера заради това, но интелектът му направо цепеше мрака. – каза един русоляв и дързък младеж на име Николай.
- Иска ми се да видя този мъж, ами ако е умрял и е програмирал тези лекции да се пускат, когато трябва? – попита отново Роза
- Няма как, все пак ние задаваме въпроси. – намеси се съобразителната Меги.
Евгени много харесваше Меги. Тя беше мека и фина, малко по-голяма от останалите самотна майка. Този път реши, че няма да ползва подготвената лекция и се включи на живо. Все пак формата му никак не беше зле. Мария го подкрепи. Студентите бяха очаровани, а в очите на Меги той прочете тихо възхищение. На следващата сутрин отвори отново очи. Не провери времето, нахрани на две на три животните, оправи си визията, потренира и пи кафе с Мария, но реши, че ще отиде да преподаде лекцията си в университета за пръв път. Обади се на координаторката за да уточни залата и покани студентите за да се запознае с тях. Отвори външната врата и дълго стоя на прага. Ръцете му се изпотиха, усети хладни тръпки по гърба си, сърцето му забърза своя ход, а Мария направо го избута като истинска майка. Не очакваше това от един робот. След този първи опит вкусът от живото общуване погъделичка Евгени и той се промени. Изборът отново го зашлеви през лицето, като стар и необходим приятел.

(Днешната тема в Le Soleil: Главен герой, който отдавна или никога не е напускал дома си или стаята и детайли от интериора и три повтарящи се навика и причината за неговото доброволно или принудително затворничество. )
автор: Десислава Стоянова - liulina