Пустота под капки дъжд, дори не ги забелязваше, сякаш беше безчувствена. Очите ѝ щяха да стреснат и най – апатичния човек. Беше обичала, но дали беше любов? Всичко започваше да и се слива, сякаш е акварел под дъжда. Изведнъж разбра, че плаче. Замисли се, за това, че го е загубила ли плаче или за себе си. Откри, че плаче за себе си. Значи не го е обичала истински. Изведнъж и стана студено. Тя вървеше без чадър, а дъждът се изливаше из ведро. След като осъзна всичко това и олекна и даже се усмихна в противовес на предишното си настроение. Десет години от живота си отдели за този човек, десет безплодни години. Тя искаше да го обича, искаше, но така и не успя. Прибра се в къщи, но там никой не я чакаше. Колко отдавна беше забравила, че има малко жилище, което е изоставила. Веднага съблече дрехите си и влезе в банята за да се сгрее под душа. Водата потече в ръдживо-кафяв цвят. Естествено, когато нещо е оставено толкова дълго без да се използва, няма как да тръгне изведнъж. Докато водата се оттичаше тя наметна халата си и изплакна едно канче за да си направи чай. Печката пукна при първото включване, тя също отдавна спеше безработна. Чаят стана готов по-бързо от колкото водата в банята се избистри. Тя дори успя да го изпие. След това се изкъпа. Стоя под струята с вода доста дълго време наслаждавайки се на момента. После се преоблече и направо си легна да спи.

На сутринта алармата на телефона и извести, че е време да става за работа. Трябваше да я смени, та това беше неговата любима песен. Навън дъждът бе спрял и есенното слънце напичаше от прозореца, а когато излезе я лъхна студен вятър. Работеше като фактуристка в една малка компания за производство на календари вече три години. През първите седем той не и разрешаваше да работи и наистина се грижеше нищо да не и липсва. Направиха много опити тя да забременее, дори ин витро, но това така и не се случи. Тя се замисли над това да осиновят дете, той обаче не искаше и да чуе. След седмата година той започна да се задържа все по-често в работата си и да се прибира късно. Спряха да разговарят както преди. Тя осъзнаваше, че нещо не е наред, но не искаше да си признае, че го губи. Тогава за да не мисли за глупости реши да работи. Намери си тази работа и така до днес. Колегите ѝ бяха все млади хора с десетина години по-малки от нея самата. Това и помагаше, защото от тях струеше живот и енергията им се предаваше и на нея. Тя така се увлече в работата, че за известно време забрави студеното отношение на съпруга си. Три години минаха така, криво-ляво, но те все повече и повече се отчуждаваха един от друг. Дойде денят, в който той и каза онова, което подозираше от известно време, а именно, че има връзка и жената е бременна. Разбира се, тя изхвърча от дома им с малко багаж и се озова в онзи дъжд ...

Вече бяха отминали три месеца от както се разделиха. Тя чувстваше празнота и самота. Един ден се прибираше от работа през парка. Беше натрупал януарски сняг. Едно куче се приближи към нея помахвайки приятелски опашка. Изглеждаше като домашно куче, имаше си каишка.Тя се огледа, но не видя никого наоколо.

• Милото да не си се загубило? - заговори му, сякаш то би я разбрало.

• Да, отдавна съм загубен – стресна я мъжки глас, точно зад гърба ѝ. - Извинявам се, че Ви стреснах така!

  Тя се обърна по посока на гласа и видя един добре екипиран мъж, на нейните години.

• Извинението се приема! Не ставаше въпрос за вас, а за кучето.

• Разбира се, кучето ... - каза мъжът и се усмихна.

  Тя се огледа отново. Притесни се, че около тях нямаше жива душа и за това тръгна да върви по-бързо, като се отдалечи от мъжа. Кучето я настигна и започна да скача около нея радостно. Тя се наведе и отново го погали.

• Ще го задържите ли за да мога да му сложа каишката?

• Разбира се – тя нямаше какво да направи освен да го задържи.

• Виждам, че се изплашихте от мен. Съжалявам ако е така.

• Според мен е нормално, все пак сме сами в парка – беше откровена тя.

• За компенсация Ви каня на кафе.

• Не Ви познавам – каза го и инстинктивно се сви.

• Няма проблем, казвам се Виктор. Приятно ми е! - свали ръкавицата си и и подаде ръката си той.

• Зорница.

• Сега вече се познаваме. Какво ще кажете, ще пием ли кафе?

• Не знам, не знам ... - тя се колебаеше. Все пак нищо не губеше да пие едно кафе с непознат.

• Хайде, знам едно близо до парка, пък и Спарки е въодушевен от идеята.

• Дадено. Щом и на Спарки му се иска да пием кафе ще се съглася.

  Двамата поеха мълчаливо към кафето.

  Там от дума на дума стана ясно кой какъв е. Тя му разказа своята история, а той неговата. Самотен баща на момиче на пет годинки, което в този момент беше на детска градина. Майката ги изоставила още щом родила, обичала купоните и още не искала да се обвързва.

  Двамата се харесаха и си определиха нова среща след работа.Така ден след ден те се опознаваха. Всяка следваща среща ги сближваше все повече. Освен топлите им и човешки взаимоотношение между тях имаше и страст. Неусетно се стигна до там Виктор да разчита на нея да взима малката от детска градина и да я води на лекар. Тя извеждаше и Спарки. После нещата се развиха естествено. Зорница се влюби в малката Александра и цялото това очакване да дари любовта си някому изведнъж разцъфтя в нежността и грижата, с които се отнесе към детето и към Виктор. Един ден двете с Александра разхождаха Спарки в парка, а насреща им се задаваше Виктор, точно в този миг тя осъзна, че това е нейното място. Обичаше и беше обичана, какво можеше да иска повече.