Тя беше малка, кристална, с премръзнали ръце,

живеше в писъците на хората, от тяхната агония,

тя беше тиха, прозрачна и нямаше дъх, и сърце,

нито чувства като любов, тъга, изобщо ирония.

Тя, беше красива, премръзнала и в плен на света,

живееше само в звука от живота по гама и ноти,

пируетът и вихрен, ефирен и с път към смъртта,

по тонове от стонове и реки от сълзи още броди.

Весталка бе тя, невинна и бяла, с изправено чело

и носеше от огъня вечен светлина на обречените,

спасяваше с нежна ръка прокудени в танц с опело,

донасяше небесни пътеки за сбогом на вречените.

Щом пътник поеме нататък одеждите бели трептят,

по трелите тъжни и в локви от сълзи танцуваше тя,

но днес се обърка в пороци и кървави драми светът

и тридесет лета отминаха, тя стана греховна жена.

Не чуваше стонове, ни писъци, нито пък плач,

в кутия от илюзии обречен бе дори и смехът,

а одеждите алени покриха я със сажди от здрач,

от ръце на просяци като тръни бе и смъртният път ...

Камбаните бият, не спират, като сирени извиват,

но тиха е вечер и човекът е без танц обречен,

сега ръцете от здрач с плащ от лъжи го покриват,

а някъде там в паметта си носи избор човечен.

 

Десислава Стоянова - liulina
05.06.2021 г. , 2:58 през нощта