Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05 16:56 - Обещанието
Автор: liulina Категория: Лични дневници   
Прочетен: 126 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 05.05 16:57


    В този мразовит декемврийски ден на Рождество Христово двама просяци седяха пред портите на църквата-ротонда „Свети Георги“. Естествено не бяха случайни, те бяха част от схемата създадена от банда престъпници. Всеки просяк имаше определени дни по график, в които имаше право да проси из София. В понеделник и петък можеха съответно да просят този възрастен мъж и сестра му, която беше в инвалидна количка. В сряда беше ден на ромките с бебетата, а във вторник и четвъртък имаше други двама инвалиди. За всеки беше определено времето за просия, от осем сутрин до осем вечер. Естествено всеки просяк в края на деня даваше петнадесет процента от изпросеното на бандитите или повече в зависимост от това колко пари бяха събрали от просията. Ако някой не искаше да дава или не беше събрал почти нищо биваше надлежно наказан за това с побой. Та в същия този мразовит понеделник и свети празник, двамата премръзнали старци чакаха някой да дойде в църквата за да не умрат от глад. Двамата получаваха инвалидни пенсии, които събрани заедно правеха половин минимална работна заплата и едва преживяваха с тези пари.
Историята им беше тъжна и дълга с много перипетии и драми. Чичо Гошо, така се казваше мъжът останал сам преди години, когато съпругата му се разболяла от рак, за няколко месеца болестта я стопила и тя умряла. Наложило му се сам да се грижи за сина им, който по това време бил на около десет години. Чичо Гошо по същото време работел като водопроводчик, в началото за различни фирми, а после на свободна практика. След смъртта на жена си все по-често посягал към чашката, докато преди две години не получил инсулт, едната му ръка отказала и започнал да има проблеми с говора. Синът му тръгнал по лош път и в момента бил в затвора за притежание и разпространение на наркотични вещества. Чичо Гошо беше успял да си купи някога през соца една гарсониера и това беше имането му. Живееше без ток, без парно и вода от както получи инсулта. Имаше останали задължения, по които внасяше разсрочено колкото може. Сестра му Иванка пък се разведе млада и отгледа дъщеря си, изучи я и тя замина за чужбина, където беше и сега. Щом замина и сякаш спря да се интересува от майка си. Иванка дълги години работи като шивачка, първо за различни фирми, а с годините и от в къщи, докато един ден не падна по стълбите и не си счупи гръбнака. Дъщеря ѝ дори не и изпрати пари за операцията, не дойде да я види, не се обади и не се поинтересува от нея. Иванка по-рано живееше на квартира и нямаше възможност да плаща наема от както остана на инвалидната пенсия.
След дълго лутане тя решава да се свърже с Георги и двамата заживяват заедно в гарсониерата за да си помагат, а и за компания. Обаче парите не им стигат за нищо, тогава те избират да просят. Двамата никога няма да забравят първия път, в който излязоха да просят пак тук, пак пред същата тази църква. Няма да забравят онези бабаити, които нямаха жал и се нахрвълиха да бият двама болни старци за да ги принудят да участват в графиците им.
Сега в този свети понеделник двамата премръзнали герои на тази история седяха кротко и мълчаливо вперили очи в очакване на някой, който ще им даде милостиня. До обяд нямаше жива душа пред църквата. Изведнъж от нищото към тях започна да се приближава една достолепна фигура на мъж. Той се приближаваше все повече и повече и спря точно пред тях. Извади от джоба на кашмиреното си черно палто една пачка пари по десет лева и ги раздели по петстотин. После се обърна към просещите с думите:
- С тези пари искам да изкажа своята благодарност към вас, вие ми помогнахте тогава, когато най-много имах нужда от помощ! Това, което ви давам е нищожно в сравнение с това, което вие направихте за мен. - каза го и им подаде по петстотин лева. - после се прекръсти и влезе в църквата.
Чичо Гошо и леля Иванка не успяха да реагират от изненада и все още държаха парите втрещени. Първа се окопити Иванка и прибра парите. После се провикна към Гошо:
- Прибирай ги бързо докато някой не ти ги е взел.
- Ззнаеш лли ккакво ттолко ссме напправилли зза ттози ччовек? Ппомниш лли гго?АААз не гго п-ппомня.
- Аз също нямам спомен, може би нещо се е объркал. Обаче няма да го питам, защото може да реши, че не сме ние и да си прибере парите. В момента ни трябва всеки лев, знаеш това.
- Дда, нно кккак щще ссе оттчеттем нна б-б-баббаиттите, тте щще нии ги ввземат.
- Така е, това много ме тревожи. Дали ще спазят уговорката си за петнадесет процента или ще решат, че този път ще вземат повече. Ако вземат повече, значи язък за парите.
Двамата вместо да се радват, стояха и се гледаха един друг все по-угрижени и в този момент техният благодетел излезе от църквата.
- Ей, Бог да те поживи! Все пак искам да знам какво сме направили за теб? - не се въздържа да попита Иванка.
Мъжът се спря и се обърна към тях, за миг се зачуди дали да им разкаже, но после реши, че е длъжен да го направи:
- Това се случи много отдавна, когато още бях дете. Знам, че вие сте Георги и Иванка, тогава живеехте с родителите си във Волуяк. Първо да ви се представя, аз съм Христо, приятно ми е! - Той се здрависа с двамата старци и продължи да разказва. - Та и аз живеех във Волуяк с майка си. Баща ми ни изостави и тя започна да пие, да ме бие и не работеше. Караше ме всеки ден да прося от магазина нещо за ядене. Ходеше в кръчмата и се връщаше с някой мъж в къщи. Един ден прималял от глад аз съм припаднал на улицата. Когато се свестих лежах във вашата топла стая, преоблечен и завит. Вие ме нахранихте и ми дадохте част от умалелите си дрехи. После в продължение на месец бях част от вашето семейство. Майка ви и баща ви по ваше искане приеха да идвам у вас всеки ден. Вие ме хранехте и се занимавахте с мен. Аз съм с десет години по-малък от вас и тогава трябваше да съм в първи клас, но майка ми не ме записа на училище. Вие бяхте в гимназията и вече завършвахте, но всеки ден сядахте с мен и ме учехте да чета, да пиша и да решавам задачи. После от втория срок с изпит ме приеха в първи клас и вие ми купихте тетрадки и принадлежности. Така аз завърших първи клас. После майка ми ме изостави в дом за сираци, а вие заминахте за София. Благодарение на вас аз станах ученолюбив и въпреки всички страшни неща, които преживях в дома за сираци, винаги намирах надежда да продължа. Сега съм успешен бизнесмен и смятам да ви дам надомна работа за да не просите в този мразовит ден. Какво ще кажете?
- Бог да те благослови! Сетих се кой си Христо. Радвам се, че от теб е излязъл такъв човек! - каза Иванка бършейки сълзите от очите си къде от студ, къде от историята на Христо.
- Ааз ссъщо ссе ссетих ммомче. Ббог дда тте з-ззакриля! - благослови го и Чичо Гошо, на който долната устна потрепваше от вълнение.
- Колата ми е наблизо и аз ще ви закарам където кажете, а от утре ще ви дам да правите мартеници, валентинки, великденски украшения и сурвачки.Това е само малка част от нещата, с които се занимавам. Какво ще кажете?
- Много ти благодарим! Благословен да си!
Христо освободи спирачката на старата количка на Иванка, а Чичо Гошо тръгна бавно и накуцвайки с единия крак след тях. Бабаитите обаче имаха наблюдатели, които бързо им съобщаваха за нарушенията в схемата и веднага пред църквата цъфнаха двама биячи.
- Ей, на къде така? - казаха те като им препречиха пътя.
- Тези двамата вече няма да просят. - каза твърдо Христо.
- Първо лептата, иначее.. - каза биячът и размаха заканително юмруци.
- Каква е лептата? - обърна се Христо към Иванка.
- Петнадесет процента от изпросеното през деня. - отговори тя.
- А, не само, щом се отказват трябва да дадат петдесет процента от изкараното през деня. - каза пак биячът.
Христо осъзна, че парите, които им даде щяха да са много съблазнителна плячка и каза: Ами ако нищо не са успели за изкарат?
- Ще ядат бой при това до смърт, щом искат и да си тръгнат. - казаха в един глас биячите. После избутаха Христо и преджобиха двамата старци откривайки хилядата лева. - АА, ето какво си имаме тук. Това остава за нас. Сега могат да си ходят. А ти внимавай в картинката, да не ти се случи нещо в някоя тъмна уличка господин костюмар. - отново се обърнаха към Христо.
Христо се почувства безсилен и унизен, но не каза нищо. Знаеше какви са тези и нямаше смисъл да се разправя с тях. Просто подкара отново количката на Иванка, а Чичо Гошо отново тръгна след тях накуцвайки. Още не бяха стигнали до колата, когато се случи чудо. Двамата биячи се върнаха и подадоха обратно парите на Христо с думите:
- Съжаляваме връщаме ви всичко и ви пращаме много поздрави от Живко Сатъра. Каза, че ще се сетите кой е той. Каза също, че ако имате нужда от неговите услуги винаги е на среща!
Христо се сети кой е Живко Сатъра и се усмихна:
- Попитайте го какво е да се живее втори живот? Той ще се сети. Кажете му, че днес е Рождество Христово и има да спази още едно обещание! - каза тайнствено Христо, после отново подкара количката на Иванка към колата си. Като стигнаха до нея, той отново даде на леля Иванка и чичо Гошо парите. Внимателно сложи Иванка да седне на задната седалка и после прибра количката и в багажника. Чичо Гошо седна до него на първата седалка и тръгнаха. Иванка обаче беше любопитна от край време и не можа да се сдържи да не попита :
- Какво се е случило между вас и този бабаит Сатъра?
- Това е една много особена история преживяна в дома за сираци. Ще ви я разкажа на чаша чай в дома ви ако нямате нищо против? - каза Христо
- Разбира се, че нямаме нищо против. Обаче ще ни извиниш, нямаме нито чай, нито ток, нито парно, нито вода. Така, че няма как да ти направим чай. - каза отчаяно Иванка.
Тогава Христо осъзна, че двамата му благодетели са изпаднали в същото положение като него едно време, сакаш в немилост пред Бога. Обърна очи към небето и се помоли мисловно за тях! Той правеше така винаги, когато смяташе, че тази немилост не идва от Бога и го молеше да върне своите чада в правия път или да им даде от своята обич, закрила и благодат. Изведнъж се сепна и попита:
- Вие вярвате ли в Бога?
- Ами знам ли? Знам, че има нещо там, но отдавна не съм обръщала очи към него. - каза Иванка
- Ааз ввече ннне ввярвам, сслед ттова, ккоетто мме ссполлетя. - каза чичо Гошо.
По пътя двамата Гошо и Иванка разказаха на Христо своите патила. Той ги изслуша и накрая на разказите им се беше просълзил. Извади една кърпичка с неговите инициали от джоба си и избърса с нея крайчеца на очите си. После отново я прибра в джоба си. След това пак обърна очи към небето и се замоли на глас:
- Господи, покажи на тези добри хора пътя към себе си и нека и децата им намерят пътя към тях! Амин!
- Амин! - каза Иванка
- Аамин! - каза и Чичо Гошо.
Пътят им след молитвата не продължи дълго и те спряха пред старата кооперация, където се намираше гарсониерата на чичо Гошо. Той ги остави в нея и след това каза:
- Ще ме извините, но имам малко работа и когато се върна ще продължим разговора си. - след това си тръгна.
Чичо Гошо и леля Иванка седяха смълчани и гладни в студената и мърлява стая и се гушеха в проядените от молци вълнени одеала, с които ги зави Христо преди да излезе.
Върна се след един час както обеща. Носеше чай, беше напазарувал храна и вода от магазина. Носеше им и материали за да започнат работа. Когато пиинаха и хапнаха всички се оживиха, а Христо подхвана историята за Живко Сатъра както им обеща:
- Аз тъкмо завършвах гимназия, но още нямах осемнадесет години и спях в дома за сираци, където беше и той. Той трябваше да бъде първи клас, но по-големите момчета му бяха пукнали едното ребро и лежеше в стаята си разплакан и сгърчен от болката. Аз влязох при него и го заговорих. После идвах всеки ден докато не се оправи и постъпих с него както вие на времето постъпихте с мен. Един ден той вече ходеше на училище, но за да стигне в него пресичаше улица, по която минава трамвай. Беше разсеян и не видя издатината на улицата спъна се и падна върху трамвайната линия, а трамваят приближаваше и аха да го сгази. В този момент аз видях какво се случва, защото бях на десетина крачки от него, затичах се с всичка сила и го избутах от другата страна. Така спасих живота му и той тогава ми обеща, че ако пак ме срещне винаги ще ми помага и ще ми прави добро независимо с какво се занимава. Има и още нещо, което ми обеща, нещо свързано с Рождество Христово и то е, че ако денят, в който аз се появя по някакъв начин в живота му е Рождество Христово той ще се запише да учи в семинарията и ще се откаже от предишния си живот.
- Мислиш ли, че ще го направи?
- Ами не вярвам, но това обеща! Все пак всички сме в Божиите ръце! - каза Христо
След това стана и благодари на чичо Гошо и леля Иванка и излезе от гарсониерата.
Мина една седмица, а Иванка и Гошо вече бяха направили сурвачките, даже сурвачките бяха продадени. Сега правеха валентинки, когато изведнъж тока дойда, а по тръбите се чу странно бучене.
- Гошо я виж чешмата, да не са пуснали водата?
Гошо пусна чешмата със здравата си ръка и от там потече кална вода.
- Остай я да се източи. - каза Иванка, предусетила, че в това може да има пръст само Христо. - Ще попитаме Христо като дойде за валентинките, сигурно е той.
- ДДа, ссиггур е ттой. - каза и Георги.
За първи път от много време звънецът на вратата им иззвъня. Гошо се затътри и като отвори що да види на прага стоеше племенницата му Гергина:
- Здравей чичо Гошо! - каза Гергина – Ще ме пуснеш ли да вляза?
- Дда, ззаповядай, ззаповядай! - каза Гошо и бавно се отмести от вратата за да може Гергина да влезе.
- Здравей майко! – каза задавено Гергина и се хвърли на врата на Иванка. - Съжалявам, съжалявам, че не можах да бъда до теб. Обичам те майчице!
- Дъще! - едвам промълви Иванка и сълите не спряха да текат от очите ѝ.
Постояха прегърнати известно време и после Гергина седна на леглото на майка си.
- Майче, няма как да изкупя вината си пред теб. С мен се свърза вашият приятел Христо и ми разказа всичко. Аз съм добре и благодарение на това, че ми даде възможност да се изуча в момента съм медицинска сестра в една болница в Англия. Като разбрах как живеете с чичо Гошо веднага дойдох и уредих сметките ви. Ще ви превеждам всеки месец пари, които директно ще покриват сметките ви. Имам доста новини за теб. Едната е, че имаш внучка, другата е, че аз се омъжих за англичанин и той едва ме пусна да дойда, но аз все пак го убедих. През лятото ще ви взема с чичо Гошо в Бирмингам където живея и работя сега, за да видите Кристин, твоята внучка. Тя тогава има рожден ден и навършва три годинки. Много си пропуснала, но и аз те изоставих майчице. Ще можеш ли да ми простиш някога? - разказа историята си Гергина и завърши с въпрос.
- Разбира се, че ти прощавам мила моя и благодаря на Бога, че сте добре! - Иванка обърна очи към тавана и сякаш видя светлината и усети топлината на Божията ръка върху лицето си. Тя мислено благодари за всичко.
Гошо също се беше просълзил, въпреки, че него рядко човек можеше да го види да плаче. Радваше се за сестра си, но знаеше, че за неговия Петър няма шанс. Имаше да излежи още десет години в затвора и едва ли щеше да види излизането му от там. Може би щеше да го гледа от небето.
Времето минаваше и настъпи пролетта. После почти беше настъпило и лятото, когато една слънчева утрин чичо Гошо и леля Иванка бяха излезли на разходка до близката сладкарница. Седяха и пиеха кафе, хапваха пастички и не щеш ли кой да видят. Насреща им позната физиономия, но сякаш друг човек. Та това беше Живко Сатъра. Той ги поздрави:
- Здравейте, как сте?
Иванка от изненада от доброто отношение за малко да изпусне вилицата си.
- Добре сме, добре, а ти как си Живко? - окопити се и попита с любопитство тя.
- Аз изпълнявам даденото обещание и в момента уча в семинарията, ще ставам свещенник. Ще помагам на хората и повече няма да рекетирам просяците, оставих това. Господ ми даде знак, когато Христо се появи в живота ми именно на Рождество.
- Ти знаеш ли, че никой не вярваше, че ще го направиш? - каза Иванка
- „Да им отвориш очите, за да се обърнат от тъмнината към светлината и от властта на Сатаната към Бога и да приемат прошение на греховете си и наследство между осветените чрез вяра в Мене. /Деяние 26:18/ „ Това се случи и с мен. Бог отвори очите ми и аз го приех в сърцето си. - каза Живко и ги отмина като ги благослови.
Гошо все повече си мислеше, че и за Петър има надежда. Когато му отиде на свиждане му остави една библия, а Петър само взе пакета и се отвърна от баща си.
За жалост чичо Гошо получи втори инсулт и си отиде от този свят преди да е видял племеницата си. Завеща гарсониерата на сина си и за това се наложи Гергина да взема майка си в Англия за постоянно. Въпреки траура това направи леля Иванка много щастлива, защото щеше да е с най-близките си същества.
Минаха още десет години и от затвора излезе един друг Петър, по-светъл и по-вярващ и сякаш усещаше как баща му бди над него. Беше време да намери себе си и да остави Бог да го води в делата му. Както се казва, колелото се върти, а хората намират пътя си или пътят ги намира, а Бог винаги е там!

Автор : Десислава Съботинова Стоянова - liulina 



Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: liulina
Категория: Други
Прочетен: 130310
Постинги: 128
Коментари: 130
Гласове: 1070
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930