Тя често летеше и се спускаше над главите на хората, над колите и се стрелкаше по улиците. Стараеше се да не докосва никого и чувството на волност и беше много приятно. Никой не виждаше нейния полет, за останалите тя беше невидима. Не можеше да разговаря с другите, защото се страхуваше да не я приземят и да не изчезне способността и да лети. Летеше и наблюдаваше, попиваше всичко, което виждаше в света. Често играеше със сестрите и братята си, като се хващаше за подобието им на ръце и се въртяха в кръг над стаята, в която се помещаваше земното и тяло. Дружките и имаха различни разцветки, в черно белия спектър на видимост, но нямаха пъстрота. Тяхната песен звучеше така:
- Хайде сестрице, ела ти при нас,
да поиграем и да сме волни,
върни се в света наш завчас
и ние ще бъдем доволни ...
Тя много искаше да се върне при тях, искаше да се издигне до там от където беше дошла. Помнеше онова усещане за вечност и светлина, безгрижие и простор и много искаше отново да е там. Онова небе без облаци, което и позволяваше да бъде себе си. Съжаляваше, че и там имаше врагове.Тя ясно си спомняше как си летеше волна и доволна в белите си искрящи одежди и изведнъж някой я бутна с всичка сила и се озова в този неприветлив свят от болка, задължения и грижи. Случваше и се дори, когато ходи по улицата да наблюдава тялото си от страни. Издигаше се над него и гледаше малката детска фигурка как крачи и отива на училище. Понякога не можеше да управлява тялото си. Една нощ страшно много и се ходеше по малка нужда стана и не можа да си светне лампата, опитваше се , опитваше се, но не успяваше. Тогава осъзна, че не е взела тялото със себе си и на сутринта, то беше опикало кревата. Усещаше, че често не е адекватна за света, в който живее, защото не се посвещаваше изцяло на него. Предпочиташе да лети и да се стрелка, да обикаля и да наблюдава от страни, от колкото да се занимава с четене, писане, домашни задължения и всякакви там измишльотини. От малка оставяше тялото си да съзерцава една точка на стената и за това родителите и мислеха, че е като кукла и я обличаха в дрехите на куклите. Докато летеше, често една червена кола я следваше и се опитваше да я настигне. Тя бягаше, защото усещаше, че ако успее щеше да се случи нещо лошо. Интересното беше, че колата минаваше от всякъде където и тя. Сякаш беше светлосянка, полуматерия, нещо от нейния свят. Интересно и беше как точно беше успяла да се нагизди с този ярко червен цвят, това и изглеждаше доста парадоксално. Един път валееше дъжд, а тя летеше твърде ниско и се сблъска с различно същество, то приличаше на земно момиче, но нямаше плътност . В първия момент се стресна, но после се вторачи в нея, както правеше и тя.
- Какво си ти? - попита я момичето
- Аз исках да те попитам същото. - отвърна тя.
- Аз първа те попитах и за това ти първа ще ми отговориш.
- Ами как да ти кажа, аз не съм същество от този свят, но насила съм вмъкната в едно тяло на момиченце колкото теб. Обичам да летя и го правя при всяка възможност. Сега е твой ред.
- Аз, не знам какво съм. Не помня и как се озовах тук. Последният ми спомен е, че пътувам в кола с родителите си и нямам следващи спомени от този свят.
- От колко време си така?
- Не знам, тук няма време, но съм видяла доста неща. Мога да минавам през стени и да седя на стол, на който седи и някой друг. Тъжно ми е за родителите ми, не знам къде са, искам да ги намеря. - каза момиченцето и започна да плаче, но сълзите и също бяха безплътни и дори не можеха да се слеят с дъжда.
- Как се казваш? - попита Светлина, това име реши да се даде, защото в нейния свят нямаше имена, но тук на земята имаше. Тялото и също си имаше име, но тя не го харесваше, беше и прекалено дълго за произнасяне. Светлина и се струваше подходящо за нейното светоусещане.
- Казвам се Моника, но тук в този свят не знам как се казвам. Знам, че все още усещам, че съм Моника, но и вече не съм.
- От това , което ми казваш разбирам, че не знаеш къде е тялото, в което се помещаваш?
- Да, търсех го, но не го усещам. Може да е умряло.
- Може, но може и да не е. Искаш ли да го потърсим заедно?
- Да, много искам, сигурна съм, че където е то там са и родителите ми.
- Явно си много привързана към тях. - констатира Светлина.
- Ти как се казваш?
- Нямам име, избрах си да се наричам Светлина, защото отговаря на вътрешния ми мир. Така, че и ти можеш да ме наричаш така.
- Добре приятно ми е Светлина!
- На мен също ми е приятно! - каза Светлина и изкара от светещо подобната си същност нещо като струика за ръка, което подаде за да се здрависат. Когато докосна енергията на Моника тя изведнъж попадна в болнична стая и видя едно момиченце досущ като Моника, което спеше сякаш непробудно. - Видях те!
- Да и аз те виждам. - каза озадачено Моника
- Не, не видях тялото ти, в болница е, мога да те заведа.
- Страхотно, хайде да вървим!
Двете полетяха и влязоха в болничната стая.
- Усещам нишката, която ме дърпа да се върна. Ще ти пожелая приятни полети и ако срещнеш и други като мен, можеш да помогнеш и на тях. Обещай ми Светлина!
- Обещавам ти Моника!
После се случи . Моника пое дълбоко дъх от тялото си и се събуди.
Светлина си тръгна доволна, че е помогнала на някой, който иска да е в този свят. Може би така щеше животът тук да и е по-поносим. Ако намереше още такива изгубени души и на тях щеше да помогне да се намерят . За жалост успяваше да лети до като тялото и не порасна. Веднага щом роди собствените си деца и загуби способността си да лети. Обаче до тогава помогна да няколко загубени души да открият себе си.