Той вървеше по улиците, но непрекъснато се оглеждаше кой е с маска, кой не е с маска и дали има някой който върви близо до него. Свиваше се и си пръскаше непрекъснато ръцете със спирт. Оправяше маската си да стои плътно на лицето му и следеше сам себе си къде се докосва. Веднага след това отново се пръскаше със спирт. Неприятното беше, че се налагаше  да ходи на работа, а не изкарваше толкова пари за да си позволи да пътува в такси, за това ходеше с метрото. Уж го гледаш висок и стабилен мъж, а сърцето му като на зайче, което се стряска от всичко. Добре, че живееше сам иначе сигурно щеше да избяга. Страх го беше и се чувстваше като на бойното поле, сложил маската като каска, а спирта като меч вървеше и се оглеждаше непрекъснато за невидимия враг – Вирусът! Пък и с такси пътуваше понякога и пак го беше страх. Стриктно следеше дали има преграда или няма, дали шофьорът е с маска или не е. Молеше да отвори прозорците отпред, ако отзад нямаше. Изобщо шубето го беше хванало в пълната си сила. Осъзнаваше, че понякога изглежда налудничаво, но вече беше „жабата, която не е скочила преди да изгърми“ и това си е. Колегите му започваха да го бъзикат, че от този спирт ще започнат да му изчезват линиите по ръцете, че сапунът не се използва за поливане, а за измиване и ей такива закачки. Често му повтаряха, че се е чалнал. Той от вратата на офиса отиваше право до шкафа с дезинфектантите и докато не полееше всичко от бюрото, до стола си с дезинфектант не спираше. После минаваше и с мокра кърпичка. Естествено, го научиха да си отваря прозореца, защото му правеха забележка, че офисът мирише на кръчма. След пет минути обаче му се налагаше да затвори прозореца, защото на колежката на предното бюро пред неговото винаги и ставаше студено. Той не можеше да разбере тази умереност в поведението на колегите си. Имаше чувството, че те понякога изобщо забравяха,ч е има вирус. Сякаш животът си продължаваше както преди. Зад гърба му чуваше да си шушукат:
- Този има нужда от психиатър. - даже веднъж му го казаха право в очите:
- Защо не потърсиш професионална помощ? Може би има нужда, има такива центрове ... - предложи една от уж загрижените колежки. Той точно тогава разбра, че са го взели на подбив. Слава Богу неговото работно време беше четири часа и идваше към два часа в офиса. Това малко го успокояваше. Усещаше как се превръща самотник и параноик, обаче не можеше да спре процеса. Пък и сам се беше убедил, че предпочита да е сам. Най- много се страхуваше, когато влизаше в метрото. Софийското метро си беше пълно предизвикателство. Никаква дистанция, половината от пътниците носеха маските си като лигавници, една друга част изобщо не носеха маски, само тук таме се виждаха хора като него, които си носеха маските както беше указано на носа и устата. Той повтаряше и на познатите си като мантра:
- Аз пазя вас, а вие пазете мен! - защото беше слушал внимателно, че той като носи маска и задържа вируса в нея ако е заразен, а когато другите носят маска пък от своя страна го задържат в своите маски, но ако някой не носи маска, а другите носят, той е защитен, а те не. Онзи професор беше казал трите Д са много важни „Дисциплина, Дистанция, Дезинфекзия " и четръвтото, което той от скоро приемаше витамин Д. Все пак беше зима, а слънцето беше слабо и нямаше как да си го набави. В метрото гледаше да влиза отдалечен от другите и да седне на една от двете отделени седалки в края на вагона. Ако бяха заети, на последната седалка в края на пет или шестместните места. Понякога не можеше и така свиваше голямата си фигура за да не се допира до някого, че чак започваше да прилича на човек със силно изкривен гръбначен стълб. Винаги се вторачваше в телефона си или четеше книга, като преди това я напръскваше със спирт. Носеше очилата си за четене непрекъснато, защото беше чул, че вирусът минава и през лигавицата на очите, пък и за да си подпира по- добре маската за да не му падне от носа.
Един ден се връщаше от работа както обикновено. На връщане никога нямаше свободни удобни места, според неговото желание и сядаше където и да е и този път пак се случи същото. Седна между една доста възрастна жена, която носеше маската си като лигавник и младо момиче. Обаче не смееше да седне до край на седалката, заради висящата стара маска на лицето на бабата и за това седна малко по- напред. Тогава се случи нещо, което направо го стъписа. Бабата го задърпа за ръкава, той се отмести малко към момичето, тя обаче пак го задърпа за ръкава:
- Я седни, седни по-назад на седалката, ей тук, ей тук. Ей, тебе са те пипали толкова много момичета, а сега се страхуваш да те пипне баба ти Дилянка. А, ма ха. - каза бабето. В този момент се освободиха местата от другата страна на младото момиче и той скочи като лъв и зае мястото от другата страна на момичето и цялото му същество си отдъхна. За всеки случай напръска якето си със спирт там където мислеше,че го беше пипнала бабата. Естествено нищо не и отговори, а тя продължи:
- Аз просто исках да видя до коя станция сме стигнали. - каза по-меко тя. - Не са си сменили датата, днес е четвърти, а не трети март. - продължи да си говори сама бабата.
Той вече се чувстваше в безопасност и за това изобщо спря да и обръща внимание. В това време младото момиче до него рязко му свали маската и го целуна страстно в устата. Той изтръпна целия, не очакваше такова нахуване при това директно в устата си. Явно вирусът караше хората да бъдат агресивни си помисли. Тръгна да бяга към другия край на вагона като ранено животно. Даже се чу, че вика:
- Край, край свърших, свърши се. Аз съм свършен. - осъзна, че хората го гледат стъписани и по лицата им разбра, че го смятат са перко. Той трябваше да слезе след четири спирки и се надяваше онова момиче да не е след него, но като се обърна я видя точно зад гърба си:
- Здравей Даниел, аз съм Стефания, не ме ли помниш? - Тя беше махнала маската си и я позна. Та това беше неговата голяма любов от преди пет години. Тогава тя беше заминала да работи в Англия. - Преди два дена се завърнах от Англия.
- Не трябва ли да си под карантина? - попита нервно той, осъзнавайки, че тя може да му е предала вече английския щам, за който се говореше, че е по-заразен.
- Не, сега няма такова изискане. Всичко е наред, върнах се за теб. - каза загадъчно тя и отново махна маската му и го целуна. Той усети онази тръпка, както някога. Тогава нямаше вируси, а те бяха просто едни влюбени.
- Теб не те ли е страх? - попита я отново той.
- От какво, аз вече минах през вируса преди три месеца и тогава разбрах кое е важно за мен. За мен важен си ти и семейството ми, за това се върнах. Като те видях такъв окаян и изплашен първо помислих, че не приличаш на себе си и още го мисля. Защо бягаш от мен? Аз съм твоята съдба не разбираш ли?
- От къде знаеш, че не съм се оженил? - опита се да се защити Даниел.
- Сигурна съм, че не си. Освен, че го сънувах, след като те виждам на какво си заприличал вече съм сто процента убедена, че не си.
- Права си не съм. - се чу да изрича без да иска. - А, сега какво ще правя, ти може да си ме заразила, защо ме целуваш? -продължи да се държи паникьосано той.
- Ти живееш ли изобщо? Това ли наричаш живот? Страхът те е сграбчил и те държи много здраво. Погледни се мъж канара с ей таквоз сърчице. Защо да не те целувам? В момента това беше належащо за теб. Сега или ще откачиш напълно, или най-сетне ще се осъзнаеш.
Даниел стоеше като вцепенен и на ум си повтаряше. „Край, това е краят, аз съм обречен, обречен съм“. Всяка клетка в тялото му крещеше от ужас. Изведнъж съобщиха, че е пристигнал и той слезе, а зад него плътно като сянка слезе и неговата съдба Стефания.
- Ти знаеш ли, че може да си убийцата ми? - започна отново той.
- Ти не слушаш. За какво живееш Даниеле? - каза Стефания и изведнъж му зашлеви силен и доста звучен шамар. Това беше неочаквано и то от тази крехка, слаба и не особено висока жена. Даниел се закова на място и не знаеше как да реагира на това, но му стана интересно, че вместо да се ядоса, той мислеше как ръката и е докоснала маската му, а преди това се е държала там където са пипали и доста други хора, ако тя не е заразена, сега вече той може да е. Ами на ръцете и може да е останала частица от вируса.
- Ти си безнадежден случай. Трябва да се осъзнаеш, разбираш ли? Животът продължава, не трябва да си сам. Не позволявай на страха да надделее. - след тези думи тя отново махна маската му и го целуна и продължи да го целува докато той не спря да мисли. Ръцете му се плъзнаха по формите и и той несъзнателно я притисна към себе си. Сякаш един невидим камък падна на земята и се разби на милиони парчета.
- Сега по-добре ли си? - попита Стефания.
- Не, но вече приех дозата „майнатаму“. - стана му интересно, как изведнъж прие, че най-вероятно вече е заразен и така или иначе е обречен защо да не живее като за последно. Двамата със Стефания излязоха прегърнати от метрото и хвърлиха маските в кофата за боклук. Решиха да повървят двете спирки с трамвая пеша и през целия път се целуваха. Той я покани в стерилния си апартамент и я сложи на праните с дезинфектант чаршафи така както си е с дрехите от вънка. После бавно я разсъблече и я люби сякаш това е последното нещо, което ще стори в живота си. А може би наистина беше последното, но дозата от „майнатаму“ още действаше и това вече нямаше никакво значение.
 

Снощи получих един коментар към този текст и го одобрих, но за съжаление, при направените няколко редакции той някъде се загуби. За това се извинявам!