Родителят е благословен от Бог, а детето е дар за него! То идва, за да научи човек на онова, което е заложено в съдбата му да получи като урок. Изпитание е една такава истинска и безусловна любов. Случва се някой да се почувства безсилен или, че не е готов за нея и да се предаде още в началото, но после носи последствията от своите решения. Други пък устояват и са благодарни за този безценен дар докрая на живота си!

            В снежния декемврийски ден едно дете спеше в креватчето си, а майка му трескаво проверяваше температурата. Тя изглеждаше уморена от недоспиване, защото момиченцето ѝ се разболя от някакъв стомашен вирус преди седмица. Нямаше как на следващия ден да се празнува Бъдни вечер. Нямаше да се съберат семействата, нямаше да се чупи питката. Всъщност всичко е без значение, когато детето ти лежи отпуснато и бледо, а ти непрекъснато се молиш, но си мислиш, че онзи отгоре в този момент е някъде другаде. Дали беше   сгрешила в нещо и сега детето ѝ плащаше за това? През главата ѝ преминаха всички грешки, които смяташе, че е допуснала, и измолваше прошка за тях. Най-много се терзаеше, че малката ще расте без баща. Таеше надежда, че тя бързо ще се оправи, но тьй като това не се случваше, отчаянието започваше да я превзема. От време на време излизаше да пуши. Дори нямаше апетит да се храни. На сутринта на Бъдни вечер детето изглеждаше много отпуснато и заедно с  баба ѝ я закараха до инфекциозна болница. Приеха момиченцето заради обезводняването. Майката последва сестрата, понесла детето през двора към детското отделение. Черни гарвани летяха на ято и кръжаха около голите дървета покрай ниската му постройка. Техният грак отекваше зловещо навсякъде наоколо. Младата жена потрепери в лошо предчувствие. Тя прегърна по-силно момиченцето си, което отново изгаряше от температура. Взеха детето от ръцете ѝ и я оставиха да чака пред вратата на манипулационната, докато слагат абокат. Отвътре се чу плачът на малката, който звучеше слабо и някак си далечно. След това сестрата ги заведе до стаята, в която имаше две малки метални креватчета с решетки и кушетка. Стаята приличаше повече на широк коридор с олющена зелена боя по стените и с решетки и по прозорците, доста подтискащо. Вътре миришеше неприятно на застояло и влага, но когато майката се опита да отвори прозореца, се оказа, че той е залостен. Тя нямаше сила сега да пита защо. Сестрата сложи система на малката и излезе. Преди това каза:

–    Утре в осем часа докторът ще мине на визитация.

Жената успя само да кимне с глава. Тя стоеше над креватчето на детето и го гледаше с пресъхнало от тревога гърло. Нейното синеоко слънчице с руси къдри, толкова невинно, как и защо трябваше така да пострада? От очите ѝ се стичаха сълзи. Седна на кушетката, докато малката спеше, и забеляза, че от съседната стая ги разделя само дебело стъкло. Тя се вгледа по-внимателно и осъзна, че в тази стая има поне шест кърмачета. Едното изглеждаше много крехко със забучена канола в главичката. Тя ги разглеждаше със съжаление и се чудеше какво ли се е случило с тях. После мислите ѝ се прехвърлиха към собственото ѝ дете. Не ѝ бяха дали нищо за температурата. Добре, че тя в багажа си носеше такова лекарство. Излезе до тоалетната, която се оказа една на етажа – клекало, в окаяно състояние, но нямаше къде другаде да пуши. Когато се върна в стаята, навън се беше стъмнило. Нямаше представа за времето. Сестрата се появи, за да смени системата, без дори да каже дума. Тогава майката се сети да попита:

–    Кога ще назначите лекарства?

–    На визитацията. Дотогава ползвайте ако носите нещо за температурата.

–    Разбира се. А какви са тези деца в зад стъклото?

–    Това са сирачета със здравословни проблеми, изоставени при раждането – отвърна сестрата и побърза да излезе.

 След тези ѝ думи майката остана известно време вцепенена, а после започна да размишлява. Как може някой да остави детето си, просто ей така? Стана ѝ толкова мъчно за тези деца, а утрешният ден беше Рождество Христово! Тя коленичи и сключи ръце, за да се помоли за всички деца по света!

На следващия ден докторът влезе в стаята за визитация:

–    Добро утро! Днес ще вземем посявка. Детето как е?

–    Все така докторе.

–    Не се притеснявайте, ще се оправи. – опита се да вдъхне надежда той. После продължи нататък по стайте.

Никой не спомена Рождество Христово, дори тя забрави да поздрави. В съседство се появи санитарка и започна да обгрижва бебетата. Тя им тананикаше и им говореше нежно. Една сестра влезе при нея и отново сложи система на малката.

–    Закуската е лечебна хумана. Трябва да я вземете от коридора, вече е приготвена. –промълви и излезе.

Майката погледна бледото личице на дъщеря си и изпитите ѝ черти и топката в стомаха ѝ стана по-голяма. Опита се да се усмихне напук, за да разведри обстановката. Детето я погледна и също се усмихна.

–    Как си малката ми? Ще ти донесе нещо за хапване.

–    Не, не искам. Стой тук. – отвърна детето.

–    Ей сега се връщам, ти не мърдай оттук.

–    Не, не, не искам – отново отрони тя и изхлипа.

Жената се показа на вратата и помоли сестрата да ѝ донесе хуманата. Сестрата ѝ я подаде, а тя тихо благодари. Бабата дойде на свиждане и донесе някои вещи.

–    Майче, искаш ли да те сменя?

–    Не, искам да съм при детето си, но благодаря!

–    Аз ще остана днес да ти помогна. Занесох почерпка за празника на доктора и ходих да се помоля в църквата. Дадох името на внучката, попът да пее молитва за здраве. Честито Рождество Христово!

–    Честито да е!

–    На баба момиченцето как е?

–    Бабо, бабо! – възкликна  радостно детето.

–    Тук трябва да се проветри.

–    Опитах, но прозорецът е залостен.

–    Почакай. - бабата огледа прозореца и провря ръце през решетката. После дръпна рязко и той се отвори със скърцане. - Сега е по-добре. Трябва ви въздух.

–    Благодаря ти, майко! 

–    Няма защо, аз също се тревожа, но ти си прекалено притеснена. – след тези думи двете се прегърнаха.

Когато системата свърши, майката гушна дъщеря си, все едно ще я кърми, и даде от лечебната хумана в шишето. Малката се нахрани, бабата я взе и каза наставнически:

–    Сега ти хапни, донесла съм ти баница. Аз ще ѝ дам от шипковия чай.

–    Не съм гладна майко.

–    Знам, но трябва да се храниш за да имаш сили. Все пак си една на детето си.

–    Ще се опитам. – отвърна младата жена и едва преглътна две хапки от баницата.

–    Виж бебетата, малка моя. Ето, помахай им. Те са сам-самички. Да, да, точно така, на баба момиченцето. – бабата разцелува внучката си и ѝ запя песничка.

–    Ама ти знаеш за бебетата ...

–    Да, знам. –  и добави –  В библията пишеше, не съди, за да не бъдеш съден.

–    Майко, опитвам се, но не ги разбирам тези хора.

–    Не е нужно да ги разбираш, просто приеми, че всичко може да се случи. – каза тя и после си тръгна. Преди това прегърна и двете с думите – Обичам ви!

Следобедът се точеше протяжно дълго, след като  отново останаха само майка и дъщеря. Жената се чувстваше потисната от грака на гарваните и тъжна от това, че детето ѝ продължаваше да е зле. Откакто я роди, я наричаше живанѐ, защото беше като пружинка и непрекъснато се движеше, а в този момент стоеше изправена до решетката на креватчето и вяло се  усмихваше  По едно време се опита да си махне абоката, който беше захванат с дървено трупче, обвито с бинт около ръчичката, явно за да стои фиксиран.

–    Стяга ме. – каза тригодишното дете и посочи ръчичката си.

Майката се опита да разхлаби леко бинта и видя, че там където е било притиснато, леко е посиняло. Инстинктивно целуна ръчичката на дъщеря си. Дълго я гушка и я люля по инерция. Вечерта отново мина сестрата, сложи нова система на бавна капка за през нощта.

–    Следете я, като свърши позвънете ей тук на звънеца и ще дойда.

–    Извинете, чувствам се потисната за тези изоставени дечица в другата стая.

–    Не се натъжавайте за тях. Като ги изпишат, ще ги осиновят богати хора от чужбина и ще живеят по-добър живот и от вас. – отговори сестрата и излезе.

            Майката се запита дали наистина ще са по-добре и съжали, че не може с нищо да помогне. През нощта отново не можа да мигне. Сменяше памперси и се вглеждаше във все по-бледото личице на дъщеря си. Поглеждаше и към стаята на другите бебета. Изведнъж видя, че онова детенце с канола в главицата започна да се гърчи и да му излиза пяна от устата. Не се сдържа и хукна по коридора, за да извика дежурната сестра. Не я намери в манипулационната, намери я в стаята за почивка. Тя излезе сънена и кисела.

–    Какво има?

–    Едно от децата в съседната стая, бързо, бързо ... – изстреля майката. Сестрата тръгна натам, мърморейки си под носа.

–    Вие си отивайте в стаята, аз ще проверя и друг път не ме безпокойте.

Сестрата постави инжекция и излезе, а майката се показа на вратата:

–    Какво е станало?

–    Не ви влиза в работата, но детето беше с четиридесет градуса. Добре, че се обадихте, съжалявам за преди малко! Освен това е с епилепсия, не е за разправяне. – отвърна сестрата. После добави – Те така или иначе са изоставени.

Младата жена остана безмълвна след тези думи. После инстинктивно си взе цигарите и се запъти към гнусната тоалетна, където се опитваше да ходи колкото може по-рядко. Нервите ѝ бяха опънати до краен предел. Имаше чувството, че се намира в света на изоставените души. Цигарата ѝ помагаше да преглъща отровата от битието и да се държи будна. Разбира се, че от притеснение не беше мигнала отново цялата нощ. Тя изпитваше огромна вина за това, че детето ще расте без баща. В този миг мислите я отведоха във времето, когато  с бащата една година се опитваха да я имат и не се получаваше. Тя тогава направи всички необходими изследвания и нямаше проблем, а той не искаше и да чуе за  изследвания. Стигна се до нощта, в която ѝ нанесе побой, като я наричаше ялова,  а се оказа, че  бременна и е загубила близначката на момиченцето си още в утробата. Тогава светът и се преобърна.Това не можеше да му го прости.

На следващия ден детенцето ѝ спря да се изхожда рядко, но започна да вдига пак висока температура. Сложиха в системата му лекарства. Майката налагаше крачетата с оцет и вода, но като че ли това нямаше такъв голям ефект, само те започваха да замръзват. Бабата отново дойде и помогна през деня.

–    Ти не си си изяла дори храната от вчера. - скара се тя.

–    Не съм гладна, майко, как да съм гладна? Погледни какво става.

–    Трябва да се храниш. Това дете има нужда от силна майка. – после отново отвори прозореца, за да влезе въздух. Отвън нахлу хлад и препирните на кръжащите около голите дървета гарвани се разнесе като проклятие в стаята.

–    Не се отчайвай – поглади ръката ѝ по-възрастната жена. –Трябва да вярваш, че всичко ще е наред и да си в помощ на дъщеря си.

Двете целия ден се бореха с температурата на детето. Вечерта най-сетне тя спадна. Детето заспа изтощено. Бабата си тръгна, стискайки окуражително ръката на дъщеря си.

–    Утре, искаш не искаш, ще се прибереш, за да се изкъпеш и да поспиш. Ти също имаш нужда от сън.

–    Не, няма да се отделя от детето.

–    Трябва, скъпа. Трябва да имаш сили. Пък и имаш нужда от душ.

–    Ще видим утре.

Бабата си тръгна. Детето през нощта пак покачи температурата и тя извика сестрата. Отново добавиха нещо към системата. В другата стая едно от бебетата плака дълго и сърцераздирателно. Никой не дойде да го погледне. Тя се престраши и отиде там за малко, попя му приспивната песничка, която пееше на дъщеря си, и то заспа. Върна се в стаята и заплака. Бледата лунна светлина се процеждаше през малкия прозорец в стаята. Тя така и не се научи да го отваря. Явно нямаше сили за това. Отново коленичи и се моли за своето дете и за всички онеправдани деца. В такъв ден, в който Исус се е родил в ясла, обграден с любовта на родителите си, трябваше да се случват чудеса за всички.

На следващата сутрин докторът отново мина на визитация.

–    Посявката не показа нищо. Вероятно е неизвестен вирус. – каза той.

–    Какво ще правим тогава? – попита притеснена майката.

–    Ще вземем нов материал за изследване. Засега продължаваме назначеното лечение. – отвърна докторът.

Дълго след като той беше излязъл от стаята, в мислите на майката се блъскаше въпросът – Защо, защо се случват такива неща по света, защо има деца, които се подритвани от живота от първия ден на раждането си?

Бабата дойде на Стефановден, въоръжена с билкови отвари и ентусиазъм. Разтвори прозореца и започна да нарежда и да ръководи обстоятелствата. Тя нахрани малката, даде ѝ билков чай. Въпреки че детето отказваше да приема храна и вода изобщо, а това беше лош признак. Сякаш отказваше да се бори.

Майката я притисна към себе си и ѝ заговори:

–    Искам да те видя как растеш! Толкова искам да те отгледам. Обичам те, милото ми детенце!

–    Ей, я стига! Разбира се, че ще я отгледаш. – прекъсна тирадата ѝ бабата.

–    Отчаяна съм, майко.

–    Недей, остави Господ да те води. Тази вечер се прибираш, за да си починеш. Остави нещата в моите ръце.

–    Не, няма да я оставя. Няма...

Въпреки че се съпротивляваше, накрая отстъпи и  вечерта тръгна със свито сърце към дома.   Умът ѝ беше прекалено напрегнат и отново не можа да заспи. Въртеше се в леглото и мислите ѝ я водеха в болницата.

На следващата сутрин побърза да се върне там, където нещата си бяха същите и продължиха така до вечерта на нова година. Жената забеляза, че никой не сменя памперсите на децата в съседната стая. Зачуди се къде е милата санитарка. Ходи да пуши, а после обеща на Господ да ги откаже, за да се оправи детето ѝ. Нощта на тридесет и първи тя започна да се моли с цялото си сърце, на висок глас и със затворени очи. Изведнъж всичко притихна и точно в дванадесет часа, когато в далечината се чуваше зарята и радостта от посрещането на новата година, в стаята се прокрадна светлина. Тя почувства топлина и сякаш някакъв вътрешен глас и заговори: – „Не се тревожи! Всичко ще бъде наред! Всичко ще се оправи!“ За първи път от две седмици заспа спокойна. На следващата сутрин ситуацията започна да се подобрява. Детото възвръщаше силите си и дори правеше опити да се смее и да скача в креватчето. Това успокои майката и тя се усмихна обнадеждена. В съседната стая се върна санитарката, която си тананикаше. Когато смени памперса на момиченцето от креватчето до дебелото стъкло, майката видя ярко зачервеното му дупе. Санитарката внимателно почисти бебето и го намаза с крем. После го облече и му заговори нежно. През стъклото се чуваше всичко и майката попита:

–    Вие къде се загубихте? Как са бебетата? Забелязах, че никой не сменя памперсите им, когато Вас ви няма.

–    Бях в отпуск. Да, доста са зачервени. Това момиченце ще го изписват. Отива в дома за сираци, а после при приемните родители.

–    Вие се грижите добре за тях. Все пак Ви нямаше по празниците и нямаше кой да ви отмени.

–    Да, аз обичам тези невинни създания. Имам пет свои в къщи. Всеки си знае за себе си. Знам само, че Господ винаги ще намери начин да даде любов и грижа на тези деца, в случая е моята. Енергията не се губи. Те са малки невинни  душички и са изцяло в неговите ръце!

–    Благодаря Ви, за това, че сте толкова мила и грижовна! Останете такава, светът има нужда от хора като Вас! Господ е милостив, той им е изпратил Вас, да бъдете техен ангел хранител.

–    Аз благодаря за милите думи! - санитарката се извърна леко, но се забелязваше, че очите ѝ са насълзени от това неочаквано признание.

Майката мислено прегърна санитарката и се усмихна. Всичко си идваше на мястото. Гарваните внезапно бяха изчезнали и жената вече не чуваше техния злокобен грак. Вероятно защото беше разговаряла с Бога и се остави в неговите ръце. Детето ѝ бързо се възстановяваше – като по-чудо, а през прозореца се прокрадваха слънчеви лъчи.

            На четвърти януари ги изписаха от болницата. Това беше един от най-хубавите дни  в живота на младата жена. Вътрешното и усещане беше невероятно. Беше твърдо убедена да  спази обещанието си и никога повече да не запали цигара. Част от сърцето ѝ остана в стаята със сирачетата, с ведрата санитарка, която ги обливаше с любовта си, и тя реши, че каквото и да става, винаги ще е до детето си и ще остави Господ да ги пази и да я води по пътя ѝ на родител.

Десислава Стоянова - liulina