В окото на вълка
. Днешният човек не знае какво е да живееш в колиба, освен ако не е извън системата или не е отшелник. Не знае какво е, освен ако не е африканец или в страната му има война. По всяко време хората са склонни да унищожават и себе си и природата. Създават удобства, дори изкуствен интелект, с който да се заменят във всичките си измислени дейности. Твърдят, че това е успех и просперитет. Електронното пространство заема все по-голяма част от съвремието, в което живеем. Така ние хората смятаме, че ще достигнем някаква различна реалност, а всичко идва от някъде за да дойде при нас. Ние сме създадени съвършени по образ и подобие на Бога, а се опитваме да си създадем подобие на подобието и дори нещо повече от нас самите. Нещо по-съвършено може би. В световен план сме унищожили повече природни богатства от което и да е друго същество на тази планета. Живеем в дупките, които наричаме домове и колкото повече материални придобивки имаме, толкова за по-успешни се смятаме. Забравяме, че сме дошли голи на този свят и голи ще си отидем от него. Искаме си комфорта и измамната сигурност, която ни дава някакво спокойствие. Всичко е като затишие преди буря. Често правим бури в чаша вода, това е безобидно, но и то носи своите последствия. В прекия смисъл сме създали машина за регулация на времето, машина за сеизмична активност и други, които влияят на психиката, те всичките могат да бъдат използвани като оръжие при най-сгоден случай. Създаваме вируси, за да изпълним някакъв план за контрол. Подслушваме се, следим се, определяме правила за живеене и правила за всичко, но такива, които са угодни на малцина. Дали те знаят какво искат? Всъщност какво искат, най-вече да подчиняват и да владеят живата материя? Те искат да контролират матрицата, да са могъщи и недосегаеми? Това, което наричаме свобода е една илюзорна представа, нещо като холограма на желана реалност. Сами не си позволяваме тази свобода, сами не се оставяме в ръцете на природата . Сами не даваме шанс да се развием истински и то всичките. Колко са малко истински посветените и те за какво използват своето посвещение? Дали да минат на друго астрално ниво или целите им са по-близо до материята? Нещата уж се променят, но не и природата на човека. Дали наистина сме батерия, която зарежда и храни някой друг, дали наистина земята не е една утроба за някакво същество, което в един момент ще се роди и ще я унищожи? Нашето богато въображение ни води по пътища, каито са като фрактали и просто трябва да ги следваме за да разберем къде е ключът и до къде трябва да стигнем за да отворим правилната врата, а не вратата на Пандора. - Диана се поклони след като съучениците и започнаха да ръкопляскат на прочетеното от нея есе на тема „Съвременният човек“.
- Диана есето звучи прекалено крайно, но виждам, че ти пламенно вярваш в това. Важното е човек да има позиция, а твоята е твърда. Браво, пиша ти една шестица!
– Благодаря Ви госпожо Симеонова! Така е, това е моята истина.
– Няма защо пак заповядай!
Диана прочете в очите на съучениците си, че не я разбират. Всеки от тях искаше нов модел айфон, нова дреха от Найк или някоя друг бранд, който тя дори не искаше да знае. Тя не можеше да разбере хора, които дават 400.00 лева за тениска, пък дори да имаха милиони. Някои хора живееха с такава пенсия. Това беше някаква дяволска суета. Усещаше, че не е за това време или за това място, но това беше, живот, какво да стори. Майка и се грижеше да е добре облечена вместо нея и да има пари за обяд в училище. С баща си се чуваше от време на време, той живееше с новата си съпруга и нейното дете. За едно съвременно семейство това беше нормално, всеки втори човек се е развеждал поне веднъж. Връзките на хората често не съдържаха в основата си търпимост и разбиране. Пък и след като нещо може да се замени с такова, което те устройва, защо да си губиш времето да поправяш някого.
Изведнъж едно момче я бутна и каза на висок глас:
– Връщай се в някоя друга ера, много си странна.
Диана знаеше, че няма да срещне разбиране и очакваше подобна реакция. Преди да представи есето си дълго се колеба дали да разкрие мислите си пред тази публика, но накрая се престраши. Излезе от училището и продължи пеша към къщи. По улицата покрай нея профучаваха автомобили, някои нови и лъскави, други стари и пърпорещи, но всички те отделяха вредните си емисии във въздуха. Всеки с кола се чувства по-свободен, а нима е такъв, вързан за ремонти, данъци и такси? Понякога и се струваше, че не разсъждава като обикновен тийнейджър. Всъщност знаеше го. Кой от тях като се движи по улиците си мисли такива неща, тя много искаше да го срещне. Когато се прибра в панелния апартамент на четвъртия етаж тамя очакваше майка ѝ.
– Днес не си ли на работа? Какво се е случило мамо?
– Не помниш ли, че ти казах, че съм отпуск. Ще те освободя от училище за двата дни до края на седмицата и ще отидем в Родопите при братовчедка ми. Да се откъснем от града за малко.
– Вярно, че го спомена, но аз съм забравила.
– Хайде избери си едни по-дебели дрехи и да тръгваме. След час е автобусът.
В Диана се появи едно необяснимо вълнение, явно беше жадувала за такава екскурзия. Тя много обичаше природата, нищо, че беше ноември и със сигурност в Родопите беше адски студено. Диана и майка и хванаха такси до автогарата. Двете отдавна не бяха прекарвали време заедно. Майка ѝ работеше на дванадесетчасови смени в Лидъл, а почивките и не винаги се падаха в събота и неделя. Диана не беше от децата, които в тийнейджърските години не искат да са с родителите си. Тя много обичаше своята майка и това време прекарано с нея смяташе за безценно. Автобусът ги чакаше на сектор 12, щяха първо да стигнат до Широка Лъка и от там се бяха уговорили с дядо Георги да ги закара със старата лада до село Солища, където ги очакваше леля Биляна. Селото беше на четири километра от Широка Лъка и дядо Георги винаги караше бавно, като неделен шофьор и все повтаряше:
– - Слонцесо никой нема да стигне. – или преведено от родопски диалект - Слънцето никой няма да стигне.
– Пристигнаха в заснеженото селце и когато Диана погледна нагоре отново видя връх Перелик. Въздухът навън беше наистина чист, но и студен. Тя обичаше това място, толкова тихо и приятно. Жителите на селото наброяваха към петдесетина души, дали имаше и толкова не беше сигурна. Къщата на леля и се намираше в северната част близо до резерват „ Черночето“, което идваше от родопската дума чернок или черен бор и представляваше около триста годишна борова гора, която беше символ и на самото село. Тук имаха наистина интересни наименования заради диалекта. Камбаните на църквата“ Света Неделя“ започнаха да бият и звънът им да отеква по склоновете на планината. Вероятно или имаше празник или някой беше починал. Леля Биляна ги посрещна топло с прегръдки и целувки:
– - Добре сте ми дошли! Заповядайте, заповядайте да се сгреете! – покани ги да влязат в двуетажната къща. Отдавна беше останала вдовица, а синът и беше по чужбина. Тя всъщност беше снаха в селото и често я гледаха с други очи, въпреки, че вече двадесет и пет години живееше в него. Отдаваше под наем ниската постройка до къщата на гости и припечелваше някой лев от меда, козето мляко, овошките и зеленчуците. Понякога помагаше в църквата. Все пак съпругът и едно време заможен господин и беше оставил някакво състояние, пък и Петьо, синът и от време на време и изпращаше по някой лев. Диана обичаше леля си и това място.
- Лельо, защо бият камбаните днес? – попита с интерес Диана.
- За съжаление е заради погребението на попа. Скоро трябва да ни разпределят нов поп. -
- Лека му пръст на човека!
- Лека му пръст! – каза Диана и се натъжи, защото познаваше този благ възрастен човек .
- Като вечеряха започна да се стъмва. Наближаваше пет часа следобед. Диана реши да се разходи до магазинчето на центъра, искаше да вземе нещо сладичко за хапване. Видя красивата камбанария на църквата проектирана някога от неукия майстор на име Фильо Корбаджиев, сега беше замлъкнала. Спря са за малко до стария надпис на центъра, който гласеше „Нас екзарх ни е учил“ , защото в началото на миналия век в училището е преподавал самият Екзарх Стефан I, за което хората разказваха с гордост. След като се разходи, влезе в малкото селско магазинче и взе една кутия шоколадови бонбони с вишни. После тръгна обратно, но на пътя ѝ изведнъж се изпречи куче или беше вълк? Беше вълк. Тя се зачуди какво прави този вълк по средата на селото. Огледа се, но по уличката не се движеха никакви други хора. Зачуди се дали да се върне в магазинчето. Вълкът седеше и я гледаше. Не даваше никакъв сигнал, че ще я нападне или, че се чувства застрашен. Тя все пак реши, че няма нищо да и направи. Приближи се, а вълкът изобщо не помръдна. Тя продължи да върви към него като го гледаше в очите. Те бяха доста интересни, приличаха на бездни изпълнени със звезди. Чувстваше някакво странно привличане към него. По уличката към центъра се чу тропот на коне и се зададе каруца, обаче вълкът не помръдна от мястото си. Диана реши да спре за да изчака каруцата да се приближи. Каруцата се приближи и направо мина през образа на вълка. Диана си помисли, че му се е случило нещо, но когато погледна натам го видя да седи на средата на улицата както и до преди малко. Тя се изплаши не на шега, но странното привличане продължаваше да я води все по-близо. Тя спря на сантиметри от него и застана като хипнотизирана. В очите му виждаше волни поля, високи борове, дивеч и снежни върхове, а зад тях високи комини, небостъргачи и мъртва земя. Тя осъзна, че очите на вълка разказват, на къде върви светът. Усети, че ако нямаше такива места като село Солища, планетата щеше да е наистина много болна. Изведнъж времето и пространството се залюляха и тя влезе в окото на вълка. Той я понесе през тях и я отведе напред в бъдещето. Видя войни, глад, болести и разруха и разбра, че човекът няма намерение да се променя, но вълкът и каза, че това е само една от вероятностите за бъдещето. Една малка шепа хора винаги ще дърпат конците, а всички останали винаги ще се оставят в ръцете на други да движат съдбата на цялото човечество. Диана мислено попита вълка какво може да се направи? Тогава той и показа, че както може да разрушава, така човек може отново да се върне към себе си и да открие хармония с природата, която го заобикаля. Дори една малка част от хората да я последват, пак ще е от значение. Има такива хора, на които обаче ценностите са основани на религиозно вярване, наречени Амиши, те живеят като аскети и без да използват технологии. Какво всъщност му трябва на човек за да бъде щастлив? Това не е нито огромна къща, нито лъскава кола, нито огромен бизнес за милиарди. Щастието е в простите неща. Диана се върна към себе си и реши, че като завърши училище ще се засели при леля си. Тук наистина се чувстваше добре и с по-бистра мисъл. Може би щеше да пише пророчески книги и да се занимава с билки и отвари. Още не беше наясно, но природата я привличаше с особена сила.
– Стигна до къщата и влезе вътре на топло. Не посмя да разкаже онова, което и се случи, но всяка нощ от този ден нататък започна да сънува какво вижда окото на вълка. После рисуваше картините, които беше сънувала. За съучениците си тя остана странна, защото те продължаваха да вярват в материалната основа на този свят и да се придържат към нея.
Десислава Стоянова
 

Прочетох с интерес! Браво!