-          Моника, ако не спреш котлона, кафеварката ще гръмне.

-          Това е, ще ми викаш Моник, чуваш ли ме Зизу?

-          Защо Моник? – Зизу виждаше, че приятелката и е намислила нещо, но не знаеше какво точно се случва в главата и. От както бяха заедно на онзи рожден ден на един състудент Моника не беше същата.

-          Зизу, хрумнало ми е нещо и трябва да променя кармата си, трябва, спешно е и е наложително да не живеем така.

-          Какво имаш пред вид под така? В общежитието със състудентите, това, че изкарваме някой и друг лев като сервитьорки или това, че е забранено да водим момчета в стаята?

-          Всичко това, което изреди, плюс още и някои други неща, които разбрах за живота и света Зизу.

Моника звучеше тайнствено и някак съдбовно, сякаш се опитваше да разчупи клишето на профанното им настояще. Зизу не я пита нищо повече, наля кафе и запали цигара. Този си навик не можа да изкорени още от десети клас. Моник отвори крилото на гардероба си, където се мъдреха два панталона, две ризи и две рокли и малко бельо, зимно и пролетно яке, и толкова. Извади ги и ги заоглежда.

-          Скука и провинциално, грозно и евтино. Зизу, трябва ни истинска промяна, която да отговоря на кодово име Моник.

-          Ти май нещо си се повредила? Какво имаш пред вид Моника, ще споделиш ли идеята си и с мен за да съм наясно с това „Кодово име Моник“?

-          Зизу ще ти разкажа. На рожденият ден на Стоян разговарях с Петър Михайлов, помниш ли го?

-          Да, на когото баща му притежава голям бизнес в страната и чужбина, нали?

-          Да, точно с него. Разговаряхме си за лекциите по история на изкуството, за философия, за политика и изведнъж той се приближи и зашепна в ухото ми. Каза ми, че аз нямам шанс с тази непрактична специалност, която съм си избрала освен ако не спечеля шестица от тотото или не стана проститутка. Той щял да ми съдейства за второто.

-          Ти какво направи Моника?

-          Аз му зашлевих шамар и той ми се изсмя и каза, че така най-много да ям повече пердах и накрая пак да стана любовница на някой чичо, нарече ме мърша и непрокопсаница и да съм се погледнела в огледалото с евтините си парцалки и провинциалното си поведение. Още други неща, които не можех да преглътна и спрях да слушам.

-          Този…, очаквах повече култура от него. Моника, това ми звучи като булеварден роман или по-скоро като вулгарен такъв. Не му отива да говори така. Никой не се е родил … Чакай малко ти на това ли се върза и за това ли си такава с „кодово име Моник“?

-          Да, за това и още нещо, което чух в друг разговор на рождения ден. Чух, че всички хора се издигат в дадена гилдия, на прависти, художници, артисти и тнт само с рамото на роднински връзки или ако преспят с някой, който е склонен да ги подкрепи.

-          Ей, Моника, научила си нещо, което аз вече знам, но искам да знаеш друго… - Зизу обмисли отговора си преди да и каже квинтесенцията на мисълта си. – Моника, чуй ме сега ти, ама добре ме чуй! Пътищата, за които говориш са по-лесни, но крият рискове и не водят до вътрешно удовлетворение. Водят до поквара, която променя полюса на същността ти. Ние сме бедни и може да не забогатеем, може цял живот да крепим службица или изобщо да не работим по специалността си. Важното е да вярваме в нещо истинско и възможно  като честни мислещи хора. Зарежи „Кодово име Моник“, или го обмисли така, че да запазиш същността си, моля те!

-          М да, освен, че ще я запазя Зизу, мисля да я изразя, но още не съм направила цялостен план. Готова ли съм ще те въведа и теб, стига да искаш. Довери ми се!

-          Добре, за съм само ако не са глупости, знаеш ме каква съм Моника…

Двете приятелки се прегърнаха и тихомълком се подготвиха да тръгват за лекции.
Така си мина и този петък, без повече интересни случки...
           
              Зизу                         

       Неприятно е когато е неделя, а нямаш пари. Зизу разсъждаваше по този казус сипвайки в чашата си последното останало кафе. Днес беше почивният и ден и тя знаеше, че няма никъде да ходи, щеше да учи и да дояжда остатъци. Моника беше заминала да види родителите си за през уикенда споменала, че ще дойде утре направо за лекции. Зизу излезе на  терасата където я чакаше недовършена от седмици картина. Нямаше вдъхновение, нито прозрение какви да бъдат цветовете на нейния пейзаж. Беше нахвърляла с молив щрихите на една градина от детските и години, картина от моменти, в които е била щастливо дете. Все пак искаше да улучи сезона на най-чудесния миг в тази градина от детството. Нея не я вълнуваше настоящето, защото се чувстваше като в блато, в което затъва всеки ден. Губеше наивността си и вече не гледаше звездите, мечтите и сякаш отлитаха като летен вятър. Какво можеше да стори тя, девойка на деветнадесет години, отрасла при приемни родители, твърде висока за повечето младежи, летяща в облаците до скоро? До скоро, колко скоро, до мига, в който осиновителят ѝ я изнасили и тя направи аборт, няма и две години от тогава. Не беше разказала на никого за преживяното. Приемната и майка, която беше добра  жена не знаеше за това. Зизу избяга след аборта и дойде в големия град, тук завърши средното си образование вечерно и я приеха с изобразително изкуство и български в университета. Беше самоук художник, вероятно наследила нещо от истинските си родители, за които така и не разбра нищо. Тя сама се беше нарекла Зизу, иначе истинското и име беше Сузана. Просто не искаше да и викат Сузи, не и харесваше. Седеше пред картината и изведнъж се сети за чудесния уикенд с Диман, едно момче от компанията ѝ като дете. Той беше с две години по-голям от нея и винаги я защитаваше.  През този уикенд двамата се бяха качили на черешата и хапваха от узрелите и плодове. Разговаряха за нещата, които искат да постигнат и Диман я целуна по бузата. Вече знаеше какво ще нарисува, ще нарисува този прекрасен миг. На вратата се почука, не очакваше никого. Стана и влезе в стаята, прекоси я бавно сякаш чакаше този, който стоеше на вратата да се откаже, но той не се отказа. Зизу отвори вратата, а там стоеше Виктор Стоилков, един състудент. Тя го изгледа, а той се изчерви, но все пак я попита:

-          Искаш ли довечера да играем карти при Ани и Петя?

-          Ще си помисля, кои ще са там?

-          Соня, Добри и Боян и аз.

-          Добре щом няма да идват други ще дойда.

-          Добре ще се радвам, приятен ден!

-          Приятен и на теб!

Зизу затвори вратата и отново седна на стола пред картината. Постави основа и започна да реди пъзела от спомена си. Изведнъж под терасата се чу някакъв сблъсък. После викове за помощ и Зизу погледна за да види какво става. Долу на паважа лежеше тяло на момче, а до него една кола със смачкана предница. До колата стояха друго момче и момиче, които се бяха прегърнали. Момичето плачеше. След 10 минути дойдоха линейка и полиция. Явно момчето беше още живо, защото го качиха в линейката, а полицията започна да разпитва младежите. Зизу не чуваше нищо от това, което си говореха, но не искаше да я пишат за свидетел. Прибра се в стаята за да не я видят полицаите. Погледна стенния часовник и изведнъж осъзна, че денят почти е минал, минаваше шест вечерта. Тя влезе в банята и започна да мие къдравата си кестенява коса под душа, капките се стичаха по бялата и леко закръглена снага и потъваха в канала. Зави се с хавлията и си изми зъбите, после се погледна в огледалото за да прецени как ще се гримира. Може би не трябваше да се гримира, все пак щяха да играят карти през две врати и щеше да е странно да е гримирана. Избра да не се гримира. Намигна с едното синьо оче на луничавото лице, което я гледаше от огледалото. Облече си анцуга и си върза косата. Все пак имаше малко от парфюма, който Стилян и подари на рождения и ден. Напръска се за да мирише приятно на себе си. Вече беше напълно готова. Излезе и заключи стаята си. Пред вратата на Ани и Петя се бяха насъбрали около двадесет човека с тъжни физиономии.

-          Какво се случило? – попита озадачено, като усещаше, че е свързано с катастрофата пред общежитието.

-           Днес видя ли Виктор Зизу? – попита я Петя

-          Да, за това съм тук.

-          Ами явно малко след като си го видяла, той е бил бутнат от кола и в момента е в болница.

-          Няма да играем на карти, събираме се да отидем и да разберем как е той, ще дойдеш ли с нас?

-          Разбира се. – Зизу знаеше, че не е имало какво да стори в онзи момент  на който стана неволен свидетел, но се чувстваше виновна пред себе си, че вместо да помогне се скри в стаята си.

Към болницата с четири коли се запътиха петнадесет човека и Зизу се качи в едната. Пристигнаха, но не ги допуснаха да влязат. Казаха им, че в момента Виктор е в операционната и се борят за живота му. От удара има засегнати важни органи и счупвания. Родителите му още не бяха пристигнали от Търговище. Четирите коли се върнаха обратно пред общежитието. Зизу се прибра в стаята си и изпи един топъл чай. После се зави през глава и заспа. На сутринта се оправи за лекции, Моника не се беше прибирала още. Днес по програма имаше няколко важни предмета и един колоквиум по културология. След лекциите беше на работа в кафето до десет вечерта и се радваше, че най-сетне ще вземе хонорара си за миналата седмица. Опитваше се да не мисли за Виктор, но още в часа по История на изкуството Ани и Петя и напомниха за това.

-          Виктор е излязъл от операция. Все още е в интензивно отделение. Родителите му са съсипани. Разбрахме и как е станало. Стоян от групата е паркирал пред общежитието, но е загубил управление за момент и се е бутнал в колата пред него. Шофьорът на другата кола е потеглил и Стоян се е подвел тръгвайки рязко напред, а от пред е бил Виктор, който се е опитвал да пресече. В колата със Стоян е била и приятелката му Милица. Тя е ученичка в техникум. Стоян е в районното да дава показания.

-          Вие всичко сте разбрали, как успяхте? – Зизу не се учуди наистина, защото знаеше, че бащата на Петя е районен полицай.

-          Знаеш как … - каза ѝ Петя.

Зизу не видя Моника този ден. Какво ли се беше случило с нея? Лекциите и колоквиума минаха като на сън. Тя вече вървеше към кафето, ако и там я нямаше щеше истински да се притесни. Зизу нямаше мобилен, а и Моника нямаше. Двете бяха единствените студентки със социална стипендия. Двете работеха в кафето, но не бяха на договор, а собственикът поемаше голям риск, но и не плащаше осигуровки. Зизу пристигна пред кафето, чийто големи чадъри на кока кола бяха избелели от слънцето, а върху масите се мъдреха празни чаши и чинии, нямаше много клиенти. Може би някъде около 10 човека. Моника я нямаше никъде. Зизу влезе, а шефът и я повика с поглед.

-          Мила, виждала ли си Моника, тя трябваше да е тук преди час?

-          Не, не съм господин Пешев, съжалявам и не знам къде е. – Зизу каза истината.

-          - Ако не се появи още час ще я уволня. Има много чакат за работа да знаеш.

-          Добре господин Пешев.

Зизу се скри зад бара за да се преоблече със служебната униформа. Въпреки, че кафето не беше голямо имаха униформи. Това и харесваше, някак си не си личеше, коя по какви причини работи тук. Страхотна уравниловка! Тя разчисти масите и ги изми, отсервира на събралата се компания, които станаха и тръгнаха и за малко да не си платят сметката.

-          Изчакайте, не сте си платили. – Зизу ги спря препречвайки пътя им.

-          Колко ви дължим? – обади се един господин със синьо сако

-          Зизу беше взела бележките с нея и я подаде на господина.

Той извади портфейла си и плати цялата сметка, после и намигна и каза:

-          Десет процента бакшиш за хубавата сервитьорка.

-          Благодаря! – Зизу се зарадва на този бакшиш от десет лева. Действително в това кафе не се правеха сметки от сто лева всеки ден. Това беше втория и бакшиш от преди пет месеца, когато започна в кафето заедно с Моника. Моника още я нямаше, това вече много я притесни.

-          Зизу ела да ти дам хонорара за миналата седмица. – извика я Пешев, като и подаваше един пощенски плик, в който имаше точно сто и петдесет лева. Не бяха много, но без тях пък изобщо нямаше да се справи. Стипендията и от деветдесет лева също не беше кой знае какво, но тя я пазеше за учебници и други разходи по следването. Тя харесваше деловия тон на господин Пешев. Той се държеше културно и не повишаваше тон, не притесняваше с нищо сервитьорките, винаги се отзоваваше при проблем и понякога ги закарваше до общежитието им вечер.  

-          Зизу, предай хонорара на Моника и ѝ кажи, че от утре трябва да си търси друга работа ако не даде наистина добро оправдание за днешната самоотлъчка.

-          Добре господин Пешев. – Зизу знаеше, че Пешев ще върне Моника ако тя измисли оправдание. Той не беше лош човек. Наближаваше време да си тръгва, когато една кола спря пред кафето и от нея слезе Моника. Зизу за малко да изпусне подноса с  празните чаши на земята. Моника изглеждаше различно, носеше къса рокля с голямо деколте от ,което се виждаше половината и бюст, а на голата и част имаше татуировка. Косата и до преди права и кестенява, сега беше на руси кичури и начупена, беше си сложила силен грим и изглеждаше с поне пет години по-възрастна. С обувките си на висок ток я беше настигнала по височина.

-          Зизу, хайде приключвай тук за да те повозим. – каза Моника – Взела си и моя хонорар предполагам, време е да се позабавляваме.

-          Моника, какво е станало с теб?

-          Ще ти разказвам после, бързо затваряй за да тръгваме по - скоро.

-          С кой ще се возим Моника и защо изглеждаш така? – Зизу продължаваше да недоумява, а и изпитваше вътрешно съпротивление към предложението на приятелката си. – Няма да тръгна ако не ми кажеш сега.

-          Добре седни и ще ти обясня. – двете седнаха и Моника подхвана своя разказ – Прибрах се при нашите, а те бяха спечелили пет хиляди лева от лотарията. Попитаха ме какво да ми купят, а аз поисках тези дрехи и татуировката. Те се съгласиха. После ми дадоха хиляда лева от печалбата и ми казаха да правя с тях каквото намеря за добре и ето аз си направих прическа, грим и маникюр, купих си мобилен телефон с ваучер и тогава срещнах Сашо и Боян в общежитието, те ми предложиха да отидем на дискотека тази вечер .Тогава казах, че ще вземем и теб. Това е. Ела да похарчим малко пари, имам още четиристотин лева, да изхарчим най-много сто и пак ще останат триста. Напълнила съм хладилника с месо. Нашите ми дадоха две пилета и малко свинско, ще хапваме нещо по-така тази седмица.

-          Моника, утре ще трябва да измислиш нещо за да останеш на работа.

-          Чакай има още, нашите ме запознаха с една наша селска дето работи в шивашки цех, аз ще работя при нея, ако искаш и теб ще те взема там?

-          Ще го обмисля Моника. За дискотеката, е добре при това положение ще дойда с вас.

Зизу бързо почисти и изми, преоблече се с дънките и развлечения суитчър, прибра в касата оборота, заключи и пусна алармата. После се качи в колата с Моника.

-          Здравей Зизу, не се плаши нали се познаваме от лекциите. – каза Сашо

-          Здравейте момчета, не се плаша, просто Моника много ме изненада и не го очаквах.

-          Е, важното е малко да разпуснем, не може само лекции, нали?

-          Предполагам, че сте прави, къде сте решили да ходим?

-          Мислим в Клуб 33, ти какво ще кажеш?

-          Ами никога не съм ходила, ще съм изненадана. – каза съвсем искрено Зизу. Тя не ходеше често по дискотеки, даже да не кажем изобщо. Според нея, разхищението на средства, които няма от къде да възстановиш е лукс. Тя не можеше да очаква от никого да и изпрати, а и заем за такова разхищение нямаше да прави.

-          Зизу аз ще поема и твоят разход, нали знаеш? – зашепна и в ухото Моника, знам какво се върти в главата ти.

-          Знам, но така ще съм ти задължена Моника.

-          Не, това ще е защото днес ми взе хонорара от Пешев. Ти си най-добрата ми приятелка, когато замогнеш и ти ще ме почерпиш, така ще сме квит ако това те притеснява.

-          Дадено Моника.

Стигнаха пред клуба и им искаха лични карти на входа. Слава богу Зизу си я беше взела и нямаше проблем. Влезнаха в едно задимено и слабо осветено помещение, в което видяха почти всичките си колеги. Оказа се, че в неделя входът е свободен, а алкохолът е на 50 % . Музиката бумтеше и караше сърцата им да прескачат. Повечето младежи танцуваха и Моника, Сашо и Боян отидоха на дансинга след като си поръчаха водка с кола. Зизу остана на място, тя поиска само бира. Изведнъж пуснаха бавно парче и Моника остана да танцува със Сашо, Боян покани Петя, а до нея се приближи Кристиян и почти извика в ухото ѝ:

-          Може ли един танц?

-          Разбира се.

Двамата затанцуваха, изглеждаха интересно. Кристиян бе висок младеж, близо два метра, играеше в баскетболен отбор, а Зизу си беше метър и осемдесет от всякъде, така, че двамата се открояваха на фона на тълпата. Кристиян отново извика в ухото и:

-          Може някой път да се видим на кафе, ако нямаш нищо против?

-          Разбира се, че нямам.

-          Дай си номера на телефона, запиши ми го после някъде аз ще го взема.

-          Нямам телефон. – каза Зизу. Сети се ,че Моника вече има, но не и беше удобно.

Усети как Кристиян леко се дистанцира и като свърши песента двамата се разделиха. Зизу отново седна на мястото си. Моника, Боян и Сашо ту идваха до масата, ту отново отиваха да танцуват и така до момента, в който не забелязаха, че Зизу е заспала. Моника я разсъни и и каза, че е време да се прибират.

-          Колко е часът? – попита сънена Зизу

-          Вече е четири сутринта, от осем сме на лекции, така, че давай да се прибираме, да поспим поне три четири часа. – каза и Моника

-          Добре, аз не знам и тук си поспах.

-          Не мога да разбера как можеш да спиш на такова шумно място. – усмихваше и се Моника

Сашо караше криволичейки, но успешно паркира пред общежитието. Вече беше четири и половина. Влезнаха си в стаята и моментално заспаха с дрехите.

       Моника

Моника се събуди първа и видя, че са се успали. Часът минаваше девет и половина. Реши, че първо ще се измие и ще си направи кафе и тогава ще буди Зизу. От съседите се чуваше разговор и звуци от любене. Тези хора понякога не ходеха на лекции. Моника се облече бавно след банята и си сипа чаша кафе. После извади остатъка от парите и ги преброи. Останали бяха триста и десет лева от парите, които техните и дадоха. Не бяха харчили много в клуба снощи. Изведнъж от съседната стая се чу караница, която продължи в коридора, чуха се следните реплики:

-          Ти си същинска „Анюта“ по Чехов, въпреки, че сега има толкова възможности и за теб, ти избираш безропотно да те използват разни студенти за единия подслон и храна. Вече трета година те наблюдавам как се местиш от студент на студент и живееш в платната на всичките със своята голота. Хайде покажи малко себе уважение и се вземи в ръце… - викаше мъжки глас .

            Последва затръшване на врата и женско хлипане. После се отвори друга врата някъде по коридора и в далечината се чу сякаш някой друг покани жената при себе си. Моника се замисли над случката и изведнъж се сепна от хриптящия глас на Зизу:

-          Колко е часът?

-          Десет минава.

-          Защо не ме събуди по-рано Моника? –каза сърдито Зизу.

-          Аз преди малко станах, направила съм кафе.

-          Добре, но ще мина първо през банята. – отговори по - скоро на себе си Зизу.

След като и Зизу се облече двете мълчаливо пиеха кафето си. Зизу запали цигара чиито дим се разстла из стаята. Навън валеше дъжд и духаше силен вятър, който се блъскаше в прозорците и свистеше през процепите им. 

(следва)