Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2019 22:05 - ©Новите приключения на старите каки - продължение
Автор: liulina Категория: Други   
Прочетен: 1586 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 23.01.2019 22:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Тогава се изтъпаних пред всички и вече се разкрещях от нерви. Поправиха ми мястото на 41, така се оказа, че всъщност от три запазени места станаха 4, но нямах никакъв проблем до Карлово. По едно време вратата на купето ненадейно се отвори и ние всички се изплашихме и аз казах загадъчно,че при нас е дошъл невидимият човек и това с отварянето рязко на врати ни съпътстваше навсякъде и в стаята, в която ни настаниха на едно заведение „Родео”. Стана нещо като емблема „ Невидимият човек носи късмет!” . Когато пристигнахме ни посрещна Дани, а преди това ме питаха с кои произведения участвам, аз участвах с три, но бях забравила заглавията на другите две, от емоции, от това, че те не отидоха на втори тур ли , от грижите в къщи ли, просто изфирясах, хванаха ме винарките, както си казва. Стигнахме там и се появи нашият приятел Дани, той предния път направо ме спаси от това да спя в село Сопот до Угърчин, аз ще съм му винаги благодарна, за това, което направи за мен и  сега и тогава, този човек е със златно сърце. Та той каза, ако ще летиш с парапланер сега е моментът, в единадесет часа има група, утре никой няма да лети, защото ще е валяло, ще има мъгли и няма да е подходящо. Аз се притесних, че децата няма кой да гледа, а той каза, че ще ги гледа. Закара ни до лифта, не ми даде да платя и него, такъв човек, с главно Ч. Лифтът  беше седалков, горе в планината и от долу се завърташе на нещо като барабан и не спираше, просто трябваше да яхна една седалка, да не съм вързана с въжета, а само да държа една метална част, в която си ударих главата като се качих. Дани после каза нещо, което и при мен беше абсолютно същото състояние. Аз летях защото исках, но все пак се страхувах и може и да е било изписано на лицето ми, той каза, че това го е виждал многократно. Пътят с лифта беше дълъг , имах чувството, че няма край. В мен се преплитаха страх и  волност, ако може така да се изрази. В началото само се страхувах и усетих как съм се вкопчила в седалката. После си помислих, че сигурно такъв е пътя към чистилището, после обаче, започнах да усещам  аромати на билки и треви, на борове и да чувам птици и потоци, стана ми едно такова поетично и се отпуснах, заоглеждах се и видях, че номера на моята седалка е 56, тоест едно и шест равно на  единадесет, числото на слънцето, значи на късмет си казах. После видях и опасни скали и стърчащи метални пръчки и отчупени дървета, но си казах, че това не е страшно. Обърнах глава назад и видях,че Ники, моят инструктор с неговото крило бяха на следващата седалка, не по –далеч от пет метра да речем, нямам добра преценка за разстояние. Металните стълбове на, които бяха закачени стоманените въжета по които се движеха седалките имаха лагери и когато склонът беше по-полегат и надолу беше по-дълбоко се движехме по-бавно, та тогава като минаваше седалката през лагерите цялата се тресеше. Имах чувството, че пътувам безкрайно дълго, когато най-сетне видях барабана и двама човека, които ми направиха знак да седна в дясно, където те можеха да ме издърпат на безопасно място за да не ме фрасне някоя забързана седалка. Чинно го направих, после се загледах в Ники, той като,че ли нямаше никакъв страх мина си покрай седалките слезе си от където си искаше, знаеше как да застане, сякаш се беше слял с лифта. Движеше се уверено и някак си това ме успокои, даде ми увереност, че няма да имам никакви проблеми. После ходихме известно време по полегат склон с этрева, там имаше интересни на цвят теменужки, в лила и жълто,много красиви, ядливи,  големи сърнели и видяхме набързо един лалугер, който се шмугна в една дупка. Ники се изкачваше по склона с този тежък товар на гърба си и приличаше на  онази рисунка, в която е показано, как човек сам носи товара си по вертикалите за да достигне до своя връх, естествено там ставаше дума не буквално, но в случая беше буквално. Исках с нещо да помогна, той отказа. Стигнахме до един остър склон, от ръба му зееше огромна пропаст, той ми даде седалка, каска и започна да ми дава инструкции и да разгъва крилото. Аз се изплаших от острия склон, защото каза пет шест крачки трябва да направиш надолу и ще полетим. Не се виждах как ще направя пет шест, като ми се струваше, че ще направя само три и останалити ще са във пропастта. Слава богу, нямаше вятър и се преместихме на друг склон, който имаше така плавно слизане надолу и това ми хареса повече, вятърът също беше с мен. Ники направи крилото си и се овързахме със карабинерите на седалките и крилото. Той беше зад мен. Аз направих само пет крачки и полетяхме. Чувството в началото беше все едно не се движим, седим на едно място, една безтегловност , скука, нямаше никаква емоция. Сякаш се успокоих напълно и споделих това с Ники.Той ми каза, че е нормално, било също като при плуването, въздухъ т успокоявал по същия начин. Даде ми да завия наляво,  надясно сама, направи няколко разклащания с парапланера, от които получих гъдел в корема, усещах, че мога да издържа и още, но реших, че като за първи път е достатъчно. После ми каза да разперя ръце, аз ги разперих, предложи ми да пея, аз обаче още задържах леко дъха си и само извиках. После му звънна телефонът и аз му предложих да го вдигне, той отказа, защото много бил счупил до сега изпускайки ги от толкова високо. Попита ми дали не искам да отидем до скалите, можело да видим скален орел, аз исках, но не отидохме толкова близо. По едно време ми беше оставил ръчките и аз ги дръпнах и двете надолу и го попитах какво се случва така, тогава усетих, че гласът му леко трепна, каза ми, че те намаляват скоростта по този начин, но  ако дълго ги задържа можем изведнъж рязко да паднем надолу. Изненадах се, че не изпитвам вече никакъв страх, направо никакъв, дори ей сега да падна и да се разбия хич не ми пукаше, харесваше ми да летя, много ми харесваше. После завих към стадиона, към картинг пистата, към мястото за кацане и после започнахме да се спускаме и леко запръска. Аз се изплаших, че ще загърми, изпитвам кошмар от гръмотевици. Ники усети това и  затова започнахме по-рязко да завиваме надолу, това по бързо движение страшно много ми хареса, ако можех да летя като птица , колко щеше да е хубаво.Първоначално усетих налягане, което би изпитал един водолаз слизайки на по-голямо налягане под водата, после в мен нахлу адреналин и  това ми хареса. Ники ми показа Сопотският манастир „Възнесение Христово“ (или по простонародному „Свети Спас“) е български православен манастир.В този манастир Васил  Левски  приема монашеството. Леко спускайки се още и още надолу забелязах стадото овце, от които се усети аромат, който чудно защо на по-високо се усещаше, по-чист и силен отколкото на по-ниско. Каза ми да размахам крака, да развъртя глезените за да ми е по-леко приземяването. Аз си представих, че ще си нараня краката. Казах му, че имам слаби глезени и само ги кълча. Явно Ники ме усети и за това така се приземихме, че аз направо седнах на земята със седалката изобщо не съм стъпвала на краката си.Децата се затичаха към мен, с мама, мама. Направих си една две снимки .Дъщеря ми ми ги направи. После можете да видите и полета ми, публикувах го във фейсбук. Аз помолих да отидем до манастира преди да тръгнем и Дани се съгласи да ни изчака. Отидохме в тази обител, която носеше частица от Левски и запалихме по една свещица, помолих се за здраве и смелост. На връщане сякаш природата се беше изменила, а всъщност не беше, просто стадо мустанги пасеше на поляната за кацане, а конете са другата ми слабост, снимах ги. Тръгнахме си и си обещах, че когато умирам, ако го усетя ще скоча в най-голямата буря да ме погълне и издигне да замръзна някъде горе отколкото да ме изядат червеите…

-          Ей.рано ти е още да умираш. – каза потупвайки по рамото Емилия Маргото.

-          Човек не знае, до кога е… - каза загадачно Емилия и продължи разказа за купона, награждаването в „Радиното училище” дъжда, саденето на Гинко Билоба и емоциите в града на Вазов и даже неусетно някак времето за почивка беше пресрочено с половин час, та всяка една закъсня с малко за работа.

 

 

 

Следва продължение …     

 (Разказът е напълно измислена история, приликата с действителни лица, места и факти е случайна)



Тагове:   съдба,   жени,   приключения,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: liulina
Категория: Други
Прочетен: 360742
Постинги: 215
Коментари: 162
Гласове: 1395
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031