Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2018 11:12 - ©Новите приключения на старите каки
Автор: liulina Категория: Други   
Прочетен: 1600 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 10.07.2018 21:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
             Всеки трябва да извърви своите пет крачки към другия, ако иска да получи ответ, това е стара китайска философия, мисъл на известния философ Конфуций.

            Маргарита винаги се дразнеше, че трябва да става и да се оправя за работа в един безконечен всекидневен ритъм, тя ставаше трудно, включваше радиото, правеше си кафе със старата кафеварка на газовия котлон и сядаше да го пие забила нос в новините в интернет, като галеше котката си Писана с едно черно и едно бяло уше. После преглеждаше набързо фейсбук  дали няма някоя нова клюка , минаваше през банята и обличаше дрехите, които бе избрала от вечерта. Не беше  капризна или суетна, намазваше се с крем за суха кожа и сресваше прошарените си естествени коси.  Всичко това вършеше механично и вече с досада. Жена симпатична, но не красива, не толкова общителна или отворена и дори често оставаше незабелязана в компания или на улицата. Тя беше свикнала да е  незабележима и дори и доставяше удоволствие това уединение , което неподозирано и осигуряваха съгражданите и.  Родителите и  преди три години я оставиха сам сама, тя вече наближаваше  44, а нямаше семейство, нито пък някога беше успяла да бъде за дълго с някой мъж. В живота и всъщност имаше само един мъж, в който тя беше влюбена, но който имаше вече втори брак и четири свои деца. Тя не беше и сексуална, интересите винаги и бяха насочени към книгите и всяка свободна минута четеше, статии, книги или учебници на  всякакви  сериозни теми. Родителите и често я подканяха да излиза и да се среща с приятели, но тя не обичаше шума и суетата, предпочиташе тихото общуване в нета. Чисто и без дъх на алкохол, цигари и втренчени погледи. Вече не харесваше и вперените в нея съжалителни погледи на приятелите , съучениците и състудентите, които  имаха свои семейства,  а някои от тях бяха с вече пораснали деца. Имаше три приятелки, в нейното положение, с тях се виждаше в обедната почивка и ходеха заедно на различни интересни за всяка места. Маргарита обичаше да рисува. Картините И бяха сравнително изпипани  за дилетант и даже нейните дружки и казваха да участва тук там и може да си докара някой лев с тях. Професията и я задължаваше всеки ден да се среща с много млади хора, а това я изморяваше и понякога я караше да се самосъжалява. Преподавател по философия в университета, доцент, почти професор , скоро щеше да подава документи за втора хабилитация . Тя се стремеше към това, на нея акъл не и липсваше, владееше и езици. Нейната  мечта  беше да стане професор. Тя  живееше с тази цел. Студентите и се подиграваха, защото  им приличаше на сива мишка. Тя почти не се усмихваше, а след смъртта на родителите и косата и видимо посивя. Очите и бяха хлътнали от четене, беше кльощава  и изсмукана, като сухо дърво. На обяд беше единственото време в, което  се радваше на хора. Трите и дружки  всяка поради някаква причина останала сама, не и натякваха и не я гледаха със самосъжаление.  Много често  четирите приятелки си помагаха по своему в житейските ситуации, които им поднасяше живота.Те бяха до Маргарита, когато родителите и се споминаха и я извадиха от дъното на отчаянието, както се казва. Тя опипваше ръба на тъмнината и потръпваше, ставаше и адски студено, искаше и се да се върне в миналото, което все повече се отдалечаваше от нея.  Събуждаше се нощно време с крясък и тялото и се тресеше от студ, обляно в студена пот. Маргарита ставаше и започваше да рисува, за това наричаха рисунките и „картините на лунатичката” . Често рисуваше сюреалистични картини със спираловидни  цветни дупки, които поглъщат видимия свят. Тя погледна часовника си, черен с бял циферблат, подарък от баща и за 20 годишнината и, механичен часовник, който в съвремието се смяташе за антика. Един път се беше повредил и тя едвам намери часовникар, който и каза, че била динозавър и вече никой не ползвал такива часовници. Тя обаче много държеше на подаръка от баща си.  Време беше за обяд, както обикновено, четирите приятелки се бяха разбрали на обичайното място, столът на университета. Тя беше първа, редеше се на опашката за храна, обикновено хапваше филия със супа и и беше достатъчно. Ето,че дойде първата и дружка Екатерина, тя и кимна с глава. Леко закръглена, симпатична и доста по усмихната от Маргарита, учителка в начално училище, изрусена, нагримирана и с ярко червило, светъл костюм на цветя, колоритна както винаги и шумна като папагал. Маргарита, харесваше непринуденото поведение на своята приятелка, която въпреки петната от пот под мишниците си, не се притесняваше. Катя  беше на около  42     години, но изглеждаше на 45 с този неестествен клоунски грим и никой не можеше да и каже, колко смешно и стои.  Това всъщност не и помагаше да не е сама, а точно обратното, още повече затвърждаваше позицията и на стара мома. Всъщност ако не беше този грим сигурно щеше да е дори симпатична, но се оказа,ч е се гримира така от почти двадесет години и никой не беше посмял да и каже, колко нелепо изглежда. Катя беше имала две връзки, от които едната пет години с шест години по-възрастен от нея мъж, а другата продължила три години с  две години по-млад от нея мъж. Поради това, че баща и е пияница и е пребивал майка и, която при един от побойте получава деменция и до ден днешен е в лудница и съвсем никого не може да разпознае и двете връзки на Катя се оказват  с мъже, които приличат на баща и и в следствие тя има изкуствени зъби и с едното око не вижда особено добре, а ръката и е чупена на три места. Сега не смее, въпреки, че ходи на психиатри да подхване нова връзка, защото при втората си такава, тя бременна пометва след един от нанесените и побой. Екатерина е весела душа, добродушна и винаги с петно от нещо изядено или изпито през деня, тя пее хубаво и преподава и песни  на децата в училището.  Тя също се редеше на опашката сред младежта, която шумно се кикотеше и  разговаряше, лигавеше и флиртуваше покрай нея. Милата Катя, винаги си хапваше зверски добре и този път не пропусна да напълни чинията си до горе. Изведнъж се чу и пискливият глас на втората и приятелка Михаела:

            -Ехо, приятелки която е първа да вземе маса. – Михаела беше висока кльощава с дълги черни коси и прегърбен нос. Както винаги се шегуваше със себе си „същинска баба Яга,а?”. Михаела  беше инженер, тя правеше проекти на електрически инсталации в едно предприятие наблизо. Висока беше почти метър и осемдесет  и винаги се извисяваше глава над всички. Нейната история напомняше на сериал. Жена на 43 с множество краткотрайни връзки, обикновено до сутринта. На 16 става манекенка, но носът и изиграва лоша шега и не може да участва навсякъде, взимат е в готик и метал стил. Тя дълго слуша тази музика и дори започва да взима наркотици за известно време. Едвам отървава кожата си, но не може да завърже дълготрайна връзка, защото никога през живота си не е имала нормален пример за семейство. Винаги е копняла за дом и деца, но в крайна сметка се примирява с три кучета и рибки. Миналото и е низ от проблеми и болести,  има множество флиртове и  съмнителни връзки. Слава на бога, че не се разболява от СПИН, само това може да се каже. Сексуалността и надвишаваше допустимите параметри и всяка вечер беше някъде на „лов за мъже”, както се изразяваше винаги. Парфюмите и бяха тежки, гримът готик и в душата и пируваше един вечен бунтар, тийнейджър. Тя винаги се шегуваше с всичко и имаше невероятно чувство за хумор във всяка ситуация, зодия  Стрелец, какво да ви кажа. Ето я и единствената жена, която може да се похвали с две деца от двама различни мъже, госпожа Емилия Топалова. Жена на 40, слаба, изрусена, сдържана, изморена,  главен счетоводител на университета . Винаги с посърнала физиономия, тиха жена, която вечно мисли над проблемите си. Скромно облечена, без грим, много мила и отзивчива, спретната и разбрана, отговорна майка и търсеща решение на всеки проблем. Тя се редеше последна и винаги поръчваше салата и примерно сирене. Вегетарианка от години, не пуши, пие само бяло вино.  Емилия беше винаги сериозна , като Маргарита. Двете се сдушиха един ден, когато Маргарита реши да отиде командировка и и трябваха няколко подписа. Тя видя, че Емилия се отнесе сериозно  без да влага емоция и подредено. Това и направи силно впечатление и двете пиха кафе. Емилия  беше жена с ниско самочувствие, безкрайни изисквания към себе си, която непрекъснато търсеше решение за всеки проблем. За съжаление  винаги избираше несериозни мъже , които не поемаха отговорност и не издържаха на нейната коректност и  методичност.Тя щеше да е един скучен счетоводител, ако не пишеше,поезия  и проза. Та това беше дружинката на Маргарита. 

            В общи линии това беше сухата част от историята, като се замислеше Маргарита колко неща бяха преживели заедно четирите можеше да се каже, че са си като семейство. 

            Четирите се настаниха на една маса в ъгъл от който не можеха да бъдат обект на обсъждане от студентите и всяка жадна да разкаже преживяното едвам изчакваше другата:

-          Децата в първи клас стават все по-агресивни и невъзпитани, просто  едва се справям с дисциплината, да не говорим, че също толкова трудно искат да се учат на нещо. Винаги има и кротки деца, най-вече момичета, но напоследък и те станаха доста нахални. -  Катя въздъхна, а в очите и се четеше отчаяние.

-          Не се тревожи, те и студентите също не са същите като едно време. Сякаш цялото поколение вече отива на майната си… - каза Маргарита, с някак си непривично  за нея поведение.

-          Какво ти става?! Ти никога не си псувала?! – възкликна Катя.

-          С мен се случват безброй неразбории, снощи сънувах един пясъчен часовник през който се провирам и провирам, а краят е тих и гол, няма пясък и нищо просто тъмнина … Започва да ми става все тая, някак си… Нарисувах една черна дупка с куб в който стой една жена олицетворение на самотата … Пусто ми е, толкова сухо в душата ми никога не е било…

-          Разплакваш ме! – Катя хлипаше, а другите дружки гледаха тъжно.

-          Я не се стягай, прави като мен … гуляй …- потупа я по рамото Михаела. – Ето днес дойде един архитект при мен, малко по-млад , притеснен,че нещо не му одобрявали проекта на една сграда и пофлиртувахме, това вдига самочувствието.Пихме кафе, аз го изслушах разбиращо и той каза, че дори жена му не го слуша така хубаво … Имаме нова среща… Аз осъзнавам, че явно ще съм си сама като твоята жена в куба, но на мен това не ми тежи, съдба! – сподели Михаела.

-                      Мише,            Мише, ти си непоправима !  - Каза Емилия, която до сега мълчеше, както винаги потънала в служебни и лични проблеми. –А з пък написах един стих днес,нося ви го разпечатан за всяка от вас подарък. – каза Еми и им подаде по един лист.

-          Като птиците!

Да гоним вятъра е по-добре,

но да ни бута не е за предпочитане,

тихо е обаче, когато да духа спре,

леко е безветреното излитане …

Съмнително леко е, чак те кара да се огледаш,

а попаднеш ли изведнъж във вихъра му,

може да изкрещиш или за винаги да занемееш,

изненада е с него е всяко рандеву …

Като танц е вихреното негово докосване,

волност, но и отговорност,а  и задължение,

в облаците се скриват тайните на вятърно жигосване,

ако не се внимава може да е и забвение …

Играта вечна в полета за някъде или за никъде,

стрелкането, целта, безцелното, издигането и падането,

умира всичко след заника и без криле,

а погребението е да не носиш вяра за бъдното …

Браво мила Еми, разплака ме! – Маргарита разцелува приятелката си и сякаш резонираше със стиха. – готова съм да го нарисувам твоя полет …

-          Браво Еменце, малко е тегаво, моят полет щеше да е друг … - изказ мнение и Мишето.

-          Аз пък мога да кажа само, че не е като песен, но  е хубаво, благодаря! – каза и Катя.

-          Ех, отлетя  и това обедно време, трябва да тръгвам, че имам да проверявам контролни. – Катя се изправи и прегърна всяка своя приятелка  топло. Парфюмът и както винаги сладникав и тежък се наслои в  косата на Маргарита и тя цял следобед не можа да се отърве от неговия аромат.

Всяка приятелка стана и излезе от оазиса, както наричаха техните обеди…

-          Задачите край нямат, а всъщност всичко е в ума … - каза накрая почти на себе си Маргарита.

            Тя погледна часовника на ръката си и се запъти към аулата, днес след обед щеше да преподава на втори курс  средновековна философия, беше си подготвила лекция за схоластиката и Християнската философия. Напоследък в залите се носеше предимно  мирис на алкохол и тя ставаше свидетел на кървясалите погледи на студентите, от поредното среднощно „бдение”. Често се шегуваха с нея и дори понякога и предлагаха да я изведат. Тя никога не беше харесвала нощния живот, предпочиташе да е в гората, но не и в запушено заведение с множество надприказващи се хора.

            Вглъби се в себе си, темата знаеше почти наизуст, толкова пъти я беше преподавала, че вече не четеше. Като конгфу майстор, тя усещаше вибрациите на студентите и тяхната пълна незаинтересованост от представяната тема. Искаше и се в този момент да се превърне в дракон и с паста си да ги изпепели до един … Хубавото бе, че цялата тази история с дракона се развиваше в главата и и не нарани никого освен нея.

            Много обичаше след работа да ходи на представяния на нови български автори и да си събира автографи, имаше огромна колекция от тях. Имаше и фейсбук профил, там поддържаше приятелства с тези автори и много обичаше в да преглежда страниците им и да попада в техните светове и реалности, потапяше се както се потапя парче сухар в  течен шоколад, преглеждаше външната им врата отвътре и разкриваше гледката на прозорците им без пердета … Тя обожаваше да се чувства като „Алиса в страната на чудесата” от Луис Карол, когато не се движеше задушена от тълпата в метрото.Крехката и душа се оглеждаше и в назъбените хребети на ежедневните дела. Нейната приятелка, счетоводителката и беше изпратила едно есе, където защитаваше гражданската си позиция и тя въодушевена го прочете в тоалетната, а то звучеше така -
 „Ежедневието ми се залепваше за езика, като гума или по-съвременно слайм … В този град и всеки друг в страната, ако не си циничен си олигофрен. Хората, които вярват в доброто останаха малко, като мен, защото или са инфантили или идеалисти, а то си е чиста тавтология…
Да си чист пример за жертва в съвремието е простено само на жените, защото се водят „майки героини” изоставени от поредния безотговорен тип, който е намерил хиляди причини за да е такъв… Днешните мъже, ах днешните мъже, въпросът е останаха ли още същества, които да се нарекат така и то да не звучи обидно? 
Та тези майки героини, награбили ежедневието си се борят и преуморяват за своите невръстни неблагодарни деца, които все не са доволни и си хапват от храната веднъж, после поради лигавщина тази храна се хвърля, а ръцете, очите, краката и главата на майката героиня започват да добиват сюреалистичния вид на картини на Салвадор Дали… Защото, трябва, а защо? Трябва да се отгледат, да се изучат, да не кривнат по лош път, да са културни представители на съвременното общество …Хлъц, тук ще хлъцна като, че пея като Бари Уайт и ще наблегна на думите „съвременно общество”, тази гротеска на безполова Европа и едно откраднато поколение ограбено със световна манипулация, която украсява третия хоризонт наречен Джендърланд … Къде, къде по-страшно от Торбалан, но като заплаха за родителите, чийто ценности изглеждат смешни в това измършавяло, невръстно и избиращо пола си общество… Комерсиализирано и силно потребителски настроено, без цели, стремежи и истински мечти, обградено от визионери и пионери прокарващи идеите на вече наложените предсказания на футуристи като Алвин Тофлър например. От кога съществуват социализъм и капитализъм, христианство и мюсюлмани… Разделението на масите е шарена черга, която днес в почти всяка държава се нарича мултикултурализъм …Гръмките заглавия на 20 и 21-ви век са свързани с „войни”, „апокалипсис”, „световен ред” , „бедност”, „замърсяване” , „бедствия” „безработица”, „политика” , „спорт”, „жълтини”, ”болести” , „миграции”, „тероризъм”и тнт. Днешното „съвременно общество”, позволява на жени да се женят за гари, на мъже да правят гей паради в центъра на столиците си и на хората да приемат отровни генно модифицирани храни, напитки и да взимат дрога , да пият алкохол и употребяват цигари … 
Леля Спаска с кравите на село си излива млякото пред прекупвача, който иска да и го вземе на о,40 стотинки за литър и да го продаде двойно … 
Сега приличам на застаряваща лелка, която се озлобява срещу телефонните измами, срещу тумбата цигани пребиващи отрудените пенсионери със смешните пенсии … 
Няма ги и площадките от моето детство, пълни с деца, които играят сами без надзор и джи ес еми ,така си е, една лелка , която вярва в семейството! Виктор Суворов в „Контролът” много хубаво го е казал „Основоположниците са казали, че социализмът е контрол. Правилно са казали. При капитализма всеки има своя паница, чиния или блюдо.Социализмът е общ казан и справедливо разпределение. При капитализма няма кой да разпределя. Затова капитализмът -това е свобода. А обществото на социалната справедливост трябва да разполага с класа хора, които поставят всички обществени блага под единен контрол и ги разпределят справедливо.Онзи, който е до казана, онзи, който разпределя получава такава власт над хората, каквато на никой капиталист не може да му се присъни. Социализмът е власт на малцинството, това е власт на онези, които стоят до общия казан. Милиони чакали се втурват към общия казан: едно е да създаваш блага, друго е да ги разпределяш. На чакалите им харесва да разпределят. Всяка социална справедливост неизбежно поражда властта на онези, които осъществяват справедливостта. Справедливостта е субективна категория. Онези, които са до казана , по своя преценка решават, кое е справедливост.” 
Ще си кажете та какво от това, някаква си система, политически финт, да ама със 138 лева, инвалидна пенсия как се живее в България? Е важното е, че има пенсия изобщо, защото тенденцията е карикатури на 85 години да ходим на работа … освен ако не сме капиталисти …
От всяко дърво свирка не става, това е народна поговорка, а щом опрях до поговорките значи съм си глътнала граматиката в тих ужас и стоя в един ъгъл да си хапя устните неистово за да не крещя, като онази изперкала бивша актриса по улиците на Люлин, която и бой яде и я изнасилват, но пак продължава да държи плакети с лозунги и да защитава своите нерадостни позиции …
Скачането от осмия етаж и самозапалването ще са вид спорт съвсем скоро ми каза един приятел, който прави добри анализи на съвремието …
Ще си речете, ей я стига с този песимизъм, ами кажете го на жертвите на тероризма …
Та въпросът ми е за климатичните промени и оказват ли те влияние на живота, истината е, че да, оказват … От както има ХААРП и СУРА, вече няма случайни неща…
От както има МОНСАНТО също …
Къде съм аз, един от най-малките фрактали на света …”

            Е след това, което прочете се чудеше, кой всъщност създава реалността, не сме ли ние самите, тези които избираме кулите и вятърните си мелници, мъжете и жените си, самотата и семейството, прозорците на душата си и възгледите за живота си? Тя винаги разглеждаше нещата като философ…

 


            Излезе от тоалетната, преди това пусна водата и душата и се отпусна, като, че там с водата изтече и чувството на приятелката и, че дъвче слайм. Ставаше и леко и от мисълта, че тя е избрала онова, което е последвала и продължава да живее така. Значи всъщност може да се каже, че е щастливка…Грабнала беше целта си, беше я приела за най-съкровената истина и щеше да я сбъдне скоро, щеше да е професор  на Философските науки, голяма и престижна, постигнала върха на своя живот, апогея на своите копнения. Както си хвърчеше, така в коридора се сблъска с автора на есето, приятелката и Емилия Топалова:

-          Ей, Марго, ти къде си? Как ти се стори есето ми? – попита  затаила  дъха си Емилия.

-          Сериозна гражданска позиция, знаеш си как се чувстваш в кожата си, ама защо да си нищожна, щом си избрала този път? Ти все пак си постигнала нещата в живота  си или още не вярваш, че си? – попита сериозно своята приятелка Маргарита.

-          Ех, Марго, аз от скоро ходя на психолог. Трябва да разбера какво по дявалите ме хвърля в ръцете на емоционални насилници това е важно за да променя тази си част, а ако знаеш как искам да си имам нормално семейство …  - една сълза неволно се търкулна от очите на сериозната Еми, тя смутена от този неочакван издайник се извърна назад.

Маргото усети, че нейната приятелка се вкисва и я прегърна и с неочаквана за самата нея спонтанност предложи:

            -Хайде да отидем да си купим по един сладолед в този никакъв следобеден час? Ще си вземем недадена почивка и ще се усамотим с островче сладост на островчето на приятелството …Хей и аз мога да се изказвам литературно. – каза Марго и прегърна дружката си завличайки я към един щанд за сладолед вън от университета.

  -  Ти се оказваш добра приятелка Марго, не съм правила нищо  необмислено и незаконно, а сега извън всякакви часове за почивка,  в най-голямата дандания в университета, аз ям на пейката пред Националната библиотека сладолед …Наистина имах нужда от това, благодаря ти! –каза Еми.

             - Хей дружките, какво правите в този неестествен час навън, хванах Ви че ми изневерявате, ха-ха … -видяха пред себе си Мишето.

            - Ти пък накъде си тръгнала по нашите ширини? – скастри я Марго.

            - Да знаете мили дами имам среща с един архитект, много ерудиран мангизлия човек, кани ме на вечеря в един снобски ресторант  „Шеф”. Нали му чертая проектите, та искал да обсъдим „ланшафта”, тоест ланския сняг … - каза го и намигна кокетно.

            -  Ние пък пълнеем тук на припек и се опитваме да не изглеждаме като сдухани лелки. – каза Маргото.

             - М да, но точно така изглеждате, да знаете ако не се вземете в ръце Така ще ви мине животът… Има два типа жени, онези, които си стоят в къщи и перат чорапи и тези, които мъжете водят на разходка, аз предпочитам да съм от втория тип, много по интересно е от това да переш чорапи момичета…Хайде по-весело не е свършил светът. – както винаги Михаела не изневеряваше на себе си – Сега ще си купя готина рокля и обувчици, не че нямам цял гардероб, но една жена винаги трябва да има повече от всичко …

Остави след себе си аромат на тежък парфюм, който в този слънчев майски ден беше единственото тежко нещо върху нея …

-          Е момиче, ние с теб явно сме изостанали и само умеем да се оплакваме и да си ближем раните от войната … -каза замислена Маргото.

-          Е, аз със своята глупост доста рани си нанесох сама с приклада … - със същия тон се изказа и Еми.

-          Да си ближем сладоледа в този пореден безрадостен следобед на нашето недоволство … - каза Маргото. Днес и идваше от вътре да дрънка глупости. Може би някъде от нея се показа някогашния тийнейджър бунтар и я ритна по четирибуквието.

-          Аз все пак смятам, че човек на моята възраст, на този пост и с тези две деца трябва най-сетне да  може да направи и семейство, защо точно тази цел не се получава, трябва да бъде открито и променено. Искам го с цялата си същност, а не мога да го постигна. Мога много неща да разбера  за които имам интелект, но точно това, какво не правя за да имам семейство не мога и не мога … - незнам психолог ли ми трябва, учител по личностно развитие ли ми трябва, трябва да си сменя главата, но това не е лесна задача мила ми Марго.

-          Аз те разбирам Еми, въпреки, че никога не съм мечтала за семейство, а и не съм страдала от това, че нямам. Някак си се чувствам добре така … Други са ми целите, друг мирогледа, други приоритетите и така. Всеки според  вътрешния си мир живее, нали така?

-          Да, права си, благодаря ти за сладоледа и споделените мисли,помогнаха ми, но трябва да се впускам в дебрите на счетоводството, все пак тази седмица ви правим и заплатите, не ти трябва да изпускам такъв процес … - Еми се усмихна и прегърна приятелката си топло, стана и се запъти към университета, наближаваше четири следобед. Марго нямаше повече лекции и остана на пейката да изчака заника на слънцето, нещо в нея  искаше това, някак си имаше нужда да посъзерцава, да поостане на слънце …  Двама младежи седнаха на пейката до нея и тя послуша разговора им ненатрапчиво. „ Знаеш ли трябва да разчупиш оковите на социализма в себе си?” казваше единият „Какви окови бе брато, просто нищо не ми е сигурно, а аз искам някаква сигурност, тази работа е рискова”отговори другият „Ами, ти ако разчиташ да живееш без риск, ще си един неудачник в днешния капитализъм, брато.. „ отвърна му другият, двамата извадиха цигари, пушиха и дълго мълчаха, после станаха и оставиха разговора си на пейката при Маргото. Тя се замисли още повече, че щом има осъзнати осемнадесет годишни все пак положението не е чак толкова зле … На всеки му харесва да не мисли,а просто да консумира, но то до ръба на тоалетната чиния са всичките въжделения на човека на заплата. Впрочем и тя се слагаше в тази графа, малката Марго с цели до дивана на старостта …Нещо щракна в нея, капана на самотника, явно Еми и оказа влияние, трябва в най-скоро време да тръгне по планините да си избие някои идеи от главата.

-          Госпожо падна Ви чантата. – един мъж подаваше чантата и, която се беше изхлузила някак на земята.

-          Благодаря Ви! – тогава се сепна, защото неусетно беше започнало да притъмнява и като погледна часовника си установи, че е почти седем. Къде се мота в тези часове на тази пейка и тя не разбра, толкова бързо се изтърколи нужното и време …

-          Няма защо. – каза мъжът задържайки продължителен поглед върху Маргото – внимавайте, че не всички сме доброжелатели …

-          Знам това, знам това … - Маргото усети стипчивия вкус на един нежелан флирт по никое време, но не се поддаде .Очите и останаха ледено студени, а изразът без грам усмивка.

-          Извинете за въпросът, изглеждате тъжна, какво се е случило или не се е? – попита мъжът

-          Извинете, но наистина е натрапчиво от ваша страна … - каза още по-студено Маргото и се врътна на другата страна.

-          М да дори не се постарахте да сте по-любезна, но това за мен не е проблем. – каза загадъчно мъжът и отмина в тишината на прохладната вечер…

Може би щеше да е интересно да пофлиртува, но все пак това беше един непознат.

            Прибра се, ама че следобед…

            Събуди се, по прозореца се чуваше дъждът, по лицето и беше избила пот, а времето средата на нощта, луната не се виждаше, мракът беше обхванал всичко и душата и.Тя стана и намери статива и бялото платно, нахвърля щрихите на своето лунатично рисуване, рисуваше черни кръгове, реши да се с въглен, защото се чувстваше изпепелена, замахът и превръщаше кръговете отново и отново в спирали, които поглъщат светлина … Получиха се няколко стълба от вятър, торнадо… Нарече картината така, „Торнадо”. После отвори камерата на хладилника , където както винаги я очакваше кофичка шоколадов сладолед, тя изяде и него със същата страст, с която рисуваше своите платна.Пусна си” Авеню”, една българска група, харесваше много една песен „Песента на тишината”  ,тази песен създаваше в душата и свят на интимност с града, само един творец, можеше да я разбере…Вярно, не беше толкова  многословна и дъблокомислена, но я караше да се замисля …Облегна се на рамката на прозореца обграден със стара дървена дограма и като в черно бяла проекция на света се върна в детската си стая, в онзи свят където родителите и бяха живи, където курабииките за закуска още топли събуждат сетивата и за новия ден. Една сълза, толкова истинска и толкова интимна бавно се отрони от окото и, леко я погали по бузата и капна на перваза, после още една и още една, навън валеше силно, от очите и също …Поплака си после отново легна и спа до сутринта …

            Сутринта иззвъня будилникът, един стар будилник с пронизително тит тит тит тит, котката и се погали в нея и измяука продължително, все едно викаше „гладна съъм”. Всекидневието си е всекидневие, благодари на Господ, че има и тази сутрин и отиде да опече две филии на тостера, да сложи старата кафеварка на газовия котлон, пусна радиото и се заслуша в прогнозата за времето, дъжд и гръмотевици ... После гушна котката си Писана с едно бяло и едно черно уше и заби нос в кафето  загледана в поредната порция клюкини във Фейсбука си…Звънна домашният и телефон, кой ли я търсеше в този час, в който още чувстваше нощта в устата си. Вдигна го с леко чувство на стрес, беше главният секретар, съобщи и,че има извънредна лекция към 10:30, която трябваше да смести след тази в осем и половина и другата в единадесет и половина. Ами добре ще смести …Облече дрехите, които си беше подготвила предната вечер и загаси радиото от където се лееше песента на Zoe - Sunshine On A Rainy Day, прекъсна този ритъм за да се гмурне в дъждовната сутрин към метрото …Носеше чадъра си, но не го отвори, когато стигна в метрото косата и дрехите и  бяха подгизнали, а в метрото я чакаше изненада: -          Ей, Марго, защо не си отворила чадъра си? – целуна я и по двете бузи милата и приятелка Катя, от която се носеше аромат на прясно напудрено лице, руж и старо червило, все едно  беше влязла в магазин за козметика. Остави по мократа и буза лека следа от целия този грим, но Маргото обичаше своята мила приятелка Катя и тази следа не и беше неприятна. -          Защото искам да усетя природата преди да оставя следа в главите на нейното лошо сираче – човекът ... – каза Маргото. -          Както винаги с настроение, аз пък отивам към същото, но още в умален и неосъзнат донякъде ум…- опита се да отговори в същия дух Катя.

 „Следваща станция Опълченска, next station…” не се чу продължението, защото Катя я прегърна и каза:

-          Успешен ден мила приятелко, надявам се да се видим на обяд, освен ако дъждът не ме задържи пред лавката в училище.. – после слезе на Опълченска – това не беше мястото, на което обичайно слизаше, но Маргото щеше да я попита на обед къде е била.

-                      Карти и билети, моля? – пред нея стоеше една униформена жена с протегната ръка в която държеше апарата за таксуване.

-          - Разбира се, разбира се … - Маргото извади от мокрия си джоб малкото зелено портмоне, където между парите и картите се мъдреха множество късметчета, от лавката пред университета. Най-сетне извади картата и я подаде на контрольорката, която я маркира и и я върна. Всъщност  това не беше нищо необичайно…Всекидневие.

Слезе на станция „Софийски университет „Свети Климент Охридски”, това неизменно място от нейния живот…Стана и приятно, мястото, което съществуваше от първи октомври 1888 година, събрало в себе си дух и аромат на мъдрост и достолепие, на няколко поколeния студенти и преподаватели, традиции и новаторство … Стана и едно такова свидно. Като слезе на станцията се почувства все едно живее по Маркес в романа „Сто години самота”, „…през тихата задушаваща самота на дъжда...”.На станцията определено можеше да се плува, наводнението, което дъждът беше причинил не оправдаваше по никакъв начин средствата, които тя плащаше за да пътува с метрото.Стигна преджапвайки стълбите и дълго се заизкачва, защото ескалаторът не работеше, явно за да не стане късо съединение.Вперила взор в каменната икона на „Климент Охридски”, която я гледаше от стената над стълбите, можеше само да се моли да не се разболее до края на деня.

            Влезе в залата съблече подгизналия си шлифер, но студентите не спираха своето безконечно шумене.

-          Мхм, здравейте, време е да се съсредоточим върху един автор написал някога „Основи на философските знания” авторът Афанасиев…Естествено, че всяка книга издадена преди 10 ноември 1989 година е с привкус на тогавашната социалистическа цедка.Още в началото в обръщението към читателя си се казва ясно, че това са „в общодостъпни форми основите на марксистките  философски знания”.Кой от вас ще ми каже нещо за Марксизма? – Маргото се огледа и видя,че всички студенти гледат нещо на таблета на едната студентка, тя се приближи и взе таблета, а там видя една песничка”Метрото ми е до колене” от Аугистина Петкова. Изгледа клипчето и то я накара да се усмихне…-сега ми кажете Вие, за времето когато метрото го нямаше и чичо ви Маркс написа своите три тома на „Капиталът”?

-          Както пише в първи том „Марксизмът е системата от възгледите и учението на Маркс. Маркс е продължител и гениален завършител на трите главни идейни течения на XIX век, които принадлежат на трите най-напреднали страни на човечеството: класическата немска философия, класическата английска политическа икономия и френския социализъм във връзка с френските революционни учения изобщо. Признаваната дори от противниците на Маркс забележителна последователност и цялостност на неговите възгледи, които дават в съвкупност съвременния материализъм и съвременния научен социализъм като теория и програма на работническото движение във всички цивилизовани страни на света, ни-заставя, преди изложението на главното съдържание на марксизма — именно: на икономическото учение на Маркс, — да дадем кратък очерк на неговия мироглед изобщо. „ Научих го наизуст. – похвали се един младеж.

-          Браво, но това е просто цитат от началото на книгата, а какъв е нашият съвременен поглед върху тези томове и произлязлата от това време литература свързана с философските науки, ограниченията на мирогледа и свеждането му до определената идеология? – продължи Маргото

            След приключването на часа, в който не беше получила отговорите на студентите, но им постави за домашно да мислят върху това, тя се запъти към лавка за второ кафе, преди да влезе в следващата лекция.

            Навън се изливаше и Перун флиртуваше със земята, навсякъде святкаше и се чуваше екот… Маргарита все пак отиде за своето второ кафе. Там на опашката в дъжда точно пред нея беше флиртаджията от предната вечер.

-          Здравейте отново, искате, не искате и аз пия второ кафе …- каза с половин усмивка той.

-          Това, че ми подадохте чантата не е причина да мислите, че имаме нещо общо с Вас господине …- знаеше как да се оправя Маргото.

-          Петър Димитров, приятно ми е! – каза го и хвана нейната замръзнала и мокра ръка, като кой знае защо я стопли в своята.

-          Не съм ви питала…- една бучка заседна в гърлото и, не можеше да продължи..Отдръпна ръката си и просто се опита да добие едно каменно изражение.

-          А, аз на кого имам честа да се натрапвам? – продължи духовито Димитров.

-          Не е важно за Вас и за мен … - продължи да се отбранява Маргото

-          Е, ще продължим аз съм сигурен, че в даден момент ще намерим пресечната точка . – каза шеговито Димитров.

            Той си взе дълго кафе с мед, защо ли започна този мъж да и прави впечатление, обикновен флиртаджия, вярно с костюм, вярно не изглеждаше на повече от нейните години, но някак си тя, хм, тя, защо ли се отбраняваше толкова? Взе си и нейното дълго кафе с мед, а късметчето и гласеше „Любовта да те намери!”, хайде стига …

            За извънредната лекция не беше особено подготвена, защото трябваше да преподава на трети курс. Беше решила все пак семинарът да е за Джордж Бъркли(1685-1753) – философ-емпирик и математик, основател на европейската идеалистична философия. Тръгна спокойно към зала №21, където щеше да се провежда лекцията, отвори вратата на залата от където вече звучеше един мъжки глас и с изненада установи, че това е гласът на същия господин Димитров, флиртаджията от опашката на лавката.Малко се сепна, но той и каза: -          Заповядайте, заповядайте колежке, не сте пропуснала много, настанете се спокойно за да продължим. -          Извинете, но аз трябваше да водя лекцията, не съм студент и всъщност съм изненадана от това, че вие … хм.- Маргото не знаеше какво да каже, но изтърва мислите си под емоционален напор. -          Какво, че  и аз съм преподавател по философия? Да, Вие много неща не знаете за мен, казах ли Ви, че ще намерим пресечната точка …- в залата се чу смях и в сините му очи проблесна насмешка.Сега  Маргото се вгледа по-добре в него и откри, че едното му око като, че ли е по-синьо от другото. -          Добре, тогава аз не е нужно да Ви замествам господин Димитров, щом така и така сте тук … - Маргото тръгна леко заднишком към вратата и за малко не се препъна в прага. -          Винаги сте добре дошла на моите лекции госпожо Каменова, ще ми е приятно да направим един семинарен тандем както се казва … и не само …- в залата отново се чу смях. -          Извинете ме …и дори знаете как се казвам…- каза го на себе си и излезе от залата, чувстваше се доста сдъвкана и изплюта, поставена в нелепото положение на чавдарче закъсняло за час …Когато се отърси от това чувство тя се запъти към главния секретар, леко побесняла от това, че като, че ли нарочно причинено и обстоятелство.Почука на вратата от където излезе  бясна преподавателка по социология и затвори внимателно, но желанието да тресне вратата… -          Извинете госпожо Иларионова, идвам по-повод на това, че извънредната лекия, която ми се обадихте … - Маргарита започна културно своята тирада, но не особено културно беше прекъсната от дрезгавия глас, с който госпожа Иларионова щеше да е добър имитатор на Дарт Вейдър от Междузвездни войни. -          Всичко се обърка от сутринта, преглеждан е списъкът от следващата седмица, а всъщност тогава ще имаме нужда да заместите господин Димитров … Съжалявам за причиненото! – Иларионова се опита да се усмихне. -          Няма проблем. – на Маргото и стана леко смешно, защото не отиваше на човек с толкова подредена професия да прави такива човешки грешки, но на всекиго се случва, това е класическо клише…             Погледна ръчния си часовник и той показваше почти единадесет часа,половин час ей така загубен в простотия и не съвсем, не съвсем, този господин Димитров, хем му се дразнеше на непринудената ирония, хем част от нея започваше да го харесва …ама , че работа е животът.Тя все още преживяваше своя емоционален пъзел, когато видя една девойка да се свлича в коридора и да трепери. Маргото се затича и успя да хване девойката преди тя да си е ударила главата. Беше ходила на уроци по първа помощ  и знаеше при припадък какво да прави и за това разхлаби шалчето на девойката и разкопча горните копчета на ризата и, постави леко главата и на пода и пипна пулса и, беше припадък.Тя извика едно момче, което се мотаеше в коридора: -          Хей младеж, ела за малко…- Маргото искаше да намери от някъде амоняк. – Ще ти дам пари, отиди до аптеката, ако не знаеш къде се намира ще ти обясня и вземи едно шишенце амоняк и памук, за да помогнем на девойката. -          Добре, че идем, нема проблем…- каза младежът на диалект и взе десетте лева, които Маргото слагаше вече в ръката му. -          Връщай се бързо! – от думите и нямаше нужда.             После тя зарови из малката си чанта и намери една стара Нокия с копчета, набра спешна помощ, от там се започна едно безконечно, за да Ви свържем с, на баба ви трънкина натиснете едно … -          Боже, човек в тази държава може да си умре боже! – каза го и започна да се кръсти, въпреки,че не беше особено набожна, а така някак си заприлича на стара италианка ...             Момчето се върна с амоняка и памука сравнително бързо и тя поднесе малко аромат към носа на девойката, която се закашля и се свести, опита се да стане бързо, но Маргото си знаеше урока и и каза: .-  Полежи още малко и когато се почувстваш готова ще ти помогна бавно да се изправиш, сега не говори, после ако решиш ще ми разкажеш. -  Каза го защото виждаше, че тя се опитва да каже нещо.             Явно наближаваше единадесет и половина, срещу нея идваше господин Димитров, който колкото повече се приближаваше, толкова по-притеснен и се струваше. -          Диляна, как си? – той се наведе над момичето и го прегърна леко бащински, спокойно и помогна да се изправи .Нямаше стол в коридора. Маргото влезе в една зала и взе свободен стол, сложиха Диляна да седне на него. -          Благодаря Ви Каменова, ето, че ми връщате жеста многократно… -          Обадих се на спешна помощ, може би ще дойдат скоро… -          Не е нужно, на Диляна и се случва често от както майка и почина … каза го  и леко наведе рошавата си глава и двете различно сини очи надолу. Маргото видя, че на Диляна и стана неприятно да се говори за това и лека полека се измъкна… -          Време е за моите лекции .Бързо да се оправяте! – каква раздърпана сутрин … Добре, че лекцията и пак беше в ректората, защото ако трябваше да пътува вече нямаше за кога. Щеше да преподава на втори курс.Отърси се от тази лична драма, на един Димитров, който сутринта за нея беше просто досадник, а сега, кой беше за нея? -          И така дами и господа, днес ще ви занимая с субективната онтология или както се казва ще изследваме  и разбираме съществуващото… - неусетно мина и тази навързала събития сутрин, време беше за вечната среща на четирите дами …Маргото тръгна с чувството, че има какво да каже и какво да попита…  

 

            Маргото се нареди на опашката в стола, както винаги беше първа, нейните дружки идваха след нея. Един младеж с остър нос и резки движения я стряскаше всеки път като протегнеше ръка да си вземе блюдо. Той се редеше пред нея и изглеждаше извънредно нервен тип. Дългата му мазна коса и острият нос му придаваха още по-страшен вид, а на брадичката си беше лепнал някакво фиде. Гласът му варираше от много плътен мъжки ,до писклив, сякаш на тези години още не беше успял да излезе от пубертета.Това и грабна вниманието и тя не видя как и трите и приятелки вече се редят зад нея на опашката. Всяка изглеждаше замислена по своему.

            Маргото намери една „сенчеста” маса ,както наричаха с нейните приятелки масите по-далеч от тълпата. Настани се със своята супа и хляб и видя, че Екатерина също върви след нея.После дойде и Наталия, а накрая с шармантна походка Михаела.

-          Ей Мише, тук само младоци можеш ад впечатлиш с тази походка …- не се сдържа Маргото.

-          Е, то в младоците също има хляб… - както винаги шеговито отвърна Мишето.

-          Здравейте дами, днес доста дъждовно, този май месец си е в реда на нещата … - включи се и Наталия.

-          Да, така е. – каза и Катя.

-          Кате, да те попитам ти къде беше, защо слезе на Опълченска мила, това не е обичайната ти спирка? – попита Маргото, като стара хрътка надушила, че някой и е преместил кокала.

 Катя сведе глава, но после като, че реши, че няма да крие вдигна я и заговори бавно:

-                      На четиридесет и две жената, която няма дете е като празна черупка, аз толкова дълго мечтах да имам, загубих една възможност благодарение на прекрасния  партньор, който си избрах. Дълго се срамувах да си призная, че когато по цял ден работя с деца ставам все по тъжна от това, че нямам свое. За това се държа майчински с всяко дете в училище и помагам дори там където би следвало да са в час самите родители на децата. За това мили приятелки, реших да  си направя донорска инсеминация. Първо не признавах пред себе си, че това е много важно за мен. После все повече и повече виждах как губя тази възможност с напредването на годините. Сега си признавам, ходих в „Токуда” и там разгледах каталога на Датската донорска банка, тя е международна и в нея можеш да си избереш донор по каталог, даже има донори, които  са дали своя детска снимка, освен, че на всеки донор се знае ръст, тегло, произход и здравословно състояние. Има и донори, които са дали правото на детето родено от тяхната сперма, когато навърши 18 години да ги потърси, аз си харесах тази възможност.  Прочетох една статия сайта на „Сдружение Зачатие” , където се разказваше  за донорската програма за сперма стартирала в датската криобанка през 1990 г.Първата доза дарена сперма влязла в употреба през 1991. Криобанката започнала да снабдява с донорска сперма Норвегия, Финландия, Великобритания, Гърция, Германия, Италия и Белгия Сега работела с над 35 страни в света Датската криобанка предлагала услугите си и онлайн От 2001 г съществувал неин сайт, в който лицензирани и одобрени болници имат директен достъп до донорската листа.Мили дами, аз си поръчах онлайн своите три епруветки със сперма по каталог и сега ще правя инсеминация в болница „Свети Лазар „ стискайте ми палци, моята мълчалива надежда да стане реалност!

Приятелките на Катя, включително и Маргото мълчаха. Първа се съвзе Наталия, тя имаше две деца и много добре разбираше Катя:

-          Приятелко, разбира се, че съм с теб! Знам какво е да имаш свои деца и те подкрепям!

-          Е, аз съм закъсняла за това, но и аз те подкрепям! – каза Маргото.

-          Ами, то е хубаво щом го искаш, аз лично не бих сменяла памперси знаеш … - остана вярна на себе си Михаела.

-          Здравейте дами,коя от вас е Маргарита Каменова?- прекъсна разговора им един мъж на средна възраст с куриерска униформа, който държеше в ръцете си букет хризантеми.

-          Аз, защо? – каза Маргото, изненадана.

-          Тези хризантеми са в знак на благодарност от господин Димитров.- каза куриерът и и ги подаде. Тя ги пое и остана леко вцепенена и знаеща, че сета трябва да дава обяснение.

-          Ей, кой е този господин Димитров? – да се бяха наговорили нямаше да го кажат в един глас и трите.

-          Димитров ли,вече не знам…Всъщност  един колега, помогнах му днес да свести приятелката си, явно обича да благодари с жестове и не само…-каза замислена Марго.

-          Явно е доста галантен мъж! – вметна Мишето – приятелка, приятелки много…-добави като и смигна. – Как изглежда?

-          Синеок, рошав, висок, незнам, незнам…-каза Маргото

-          А, я да видим кой има интерес? – Михаела се засмя – най-сетне и Маргото да се влюби.

-          Не, аз не съм … - всъщност не знаеше вече.

Виждаше как я гледат и трите и смени темата.

-          Тази нощ рисувах „Торнадо”, една рисунка с въглени...

-          Чудесно Марго!  Трябва да направиш най-сетне изложба. – каза Наталия. –Аз пък след единадесети юни ще се запиша на курс по личностно развитие, трябва да направя своята регресия. Да открия за себе си, кое в живота ми кара да повтарям едно и също поведение, с което да привличам едни и същи емоционални насилници или ме кара сама да се отказвам от взаимоотношения с някой при поредица от трудни моменти. Ще го сторя, за себе си.

-          Разбира се Емилияи ти имаш своите кахъри, как са децата? – попита Маргото

-          Децата, добре са. Дъщеря ми я мързи да измие една чиния, а синът ми иска да и подражава и да не спи до късно… Какво да ви кажа, добре,ч е баща ми ми помага, но и той е до време, трябва да ги стягам, често си мисля, че съм твърде мека с тях, а това няма да ги направи хора утре…

-          Ти си знаеш, ти си знаеш … - каза и замислена Катя – Имаш право, повече дисциплина не е излишна, съдя по децата в училище. Тези, които имат по-строги родители са по-отговорни, а другите не знаят какво е това животно…Въпреки, че историята с „Моркова и тоягата” трябва да се разглежда не буквално, а някои родители гледат на нея точно така и се получава обратен ефект, едни агресивни деца …Всяко умерено и интелигентно възпитание е винаги добре дошло!

-          Какви теми днес, какви теми, момичета, аз пък се видях с архитекта и той ми предложи да ме води в Малта на екскурзия и аз приех. – каза Мишето въодушевена.

-          Страхотно ще донесеш ли по един магнит за хладилник от там Мише? – попита Наталия

-          Да, естествено, но Ви пожелавам и на Вас! – Мишето прати въздушни целувки и тръгна, беше време всяка от тях да се гмурва в новия работен процес до вечерта …

-           

            Времето следобед се изниза някак си като броеница между пръстите, без особени и интересни събития и емоции. Маргото повървя вечерта пеша и се наслаждаваше на вървящата тълпа, този път и беше приятно, защо ли? Защото беше петък вечер. В петък вечер тя пиеше чаша вино или бира сама пред компютъра и галеше котката си с едно черно и едно бяло уше.Понякога слушаше джаз и си представяше, че танцува. Тази вечер си пусна Клод Дебюси.Времето беше мрачно, а на нея и беше леко депресивно настроението, въпреки, че може би в нея се раждаше едно ново чувство, вероятно несподелено.Изпи си виното бавно и с тъжно лице и душа, тя се настани като измокрено птиче от дъжда в своето легло –гнездо зави се през глава и тази нощ не се буди …

            Сутринта отново беше дъждовна, обикновена съботна утрин, в която тя няма лекции, няма излизане и може да поспи, но не и се спеше повече. Направи обичайната процедура с радиото, кафеварката, закуската, фейсбук и котката и самотата. Хвърли няколко щрихи с млив, но нещо не и се рисуваше, навън отново беше мрачно и тя взе две книги и чете лежейки и мързелувайки почти цял ден. В неделя същото, но поизчисти, поизпра и  стана свидетел на скандала на едни съседи и това беше нейният самотен уикенд.

            Понеделник, дрехите, чадъра и хайде на работа. Едвам дочака обяда, защото беше разбрала, че Емилия има да разказва нещо интересно, видяла снимките и във фейсбук. Дойде заветният обяд и тя бързо зае най-сенчестата възможна маса и другите не закъсняха. То и Михаела имаше какво да каже, но преотстъпи първо да си разкаже преживяванията Емилия:

-          Момичета, всяка ситуация си има своя чар. Този уикенд  както знаете бях на втори тур, или оценка от жури в един литературен конкурс  в сайт „Хулите” , искам да съм честна с вас изобщо не очаквах нещо да спечеля, но спечелих допълнителна награда за един мой разказ, който съм ви разпечатала със заглавие „От мечта за полет, до полет без мечти”. – започна увода си Емилия

-          Прочети го – Каза Маргото

-          Да, прочети го … - закимаха и другите две съратнички както се казва.

-          Е добре, все пак, там не го бяха разпечатали , защото и те останаха изненадани като мен, от решението на едно допълнително жури от Варна на, което мога само да благодаря. Даже после на купона ме бъзнаха, че явно преживявам катарзис, тоест изхождам нещо  и се освобождавам от него и за това не го помня, е то с прозата този момент е по-труден от колкото с поезията, обикновено прозата е като клизма, запек и диария едновременно, требе матриал както се казва.  – На Емилия този език не и отиваше, но  тя искаше да покаже самоирония - Извинете за лиричното отклонение. Та „Днес леля Петя, както я наричаха децата от трета група „Мечо Пух” на детската градина им беше организирала пикник, на който те саморъчно изработиха по няколко нарисувани модела свое собствено хвърчило. Времето беше идеално за да ги пуснат след направата и да ги изпробват как летят. Хвърчилата изглеждаха пъстри и красиви и почти всички деца успяха да изработят хвърчилата си така, че да полетят. Само едно две деца бяха объркали нещичко и сега седяха на тревата и с разочаровани погледи проследяваха полета на хвърчилата на приятелчетата си. 
Петя все още рееше поглед след поредното пуснато хвърчило, когато ги видя, но първо чу страшното бучене и видя как птиците се разбягват панически в небесната шир. 
- Лельо Петя, леличко виж, виж, тези големи самолети, колко силно бръмчат… 
- Да миличко. – Тя се беше вцепенила, защото такива самолети беше виждала само по военните паради.Не знаеше как да реагира, тя не беше чула за никаква военна заплаха и нямаше никакъв сигнал, че на тяхна територия ще се извършват военни действия. Все пак лека полека събра децата и се опита да не и трепери гласът, когато каза- Хайде сега съберете хвърчилата без да бързате и да се бутате и да се прибираме към автобуса. 
Изведнъж към тях се приближиха група униформени мъже и единият каза с топъл глас: 
. Здравей Петя, как си? – усмихна се на ококорените тъмни очи, които се изненадаха да видят този човек след толкова години- Не ме ли позна, аз съм Николай? 
- Здравей Нико, от кога не съм те виждала, може би минаха вече десет години … Какво става, изплаших се от тези бомбандировачи? –окопити се Петя, познала в лицето на капитана своят пръв приятел от училище Николай. 
- Правим нещо като изложение на стари музейни експонати от първата и втората световна война. Изложението е под наслов „ Нека се замислим за мира!”Наистина да се лети е хубаво, но само да се лети, а не да знаеш, че полетиш ли някъде ще загинат хора. 
- Много хубава инициатива Николай и какво съвпадение, точно когато децата правят хвърчила … 
- Елате с автобуса, тук наблизо има писти за кацане, нека им е пълна програмата, да видят тези някогашни летящи убийци и да научат по нещо за тях. 
- Ще им бъде интересно, задължително ще ви последваме. – Петя събра децата и ги попита – Искате ли да видите истински бомбандировачи и техните пилоти? 
- Дааа – отговориха децата в един глас. 
След това последваха УАЗ ката и там се запознаха със страшните летящи убийци от миналото като: - „Летящият танк” – Як9 , бомбандировачът торпедоносец Ту2 и италианският Caproni Ca. 36 и още други такива машини. 
- Лельо Петя, нашите хвърчила са много по-хубави и волни, отколкото тези страшни и шумни машини, които разгониха птиците , нали? – попита Ваня едно момиченце от групата. 
- Така е миличка, по-добре е никога през живота си да не видиш тези машини в действие, но цял живот да носиш в душата си своето хвърчило.” Това е!

-          Хубаво е! Идеята му е добра. Можеше малко повече литература да му туриш, ама и така става. – каза Маргото

-          Аз знаеш съм малко пристрастна, все пак съм детска учителка и на мен такива истории ми допадат и темата за хвърчилото предизвиква в мен усмивка! – каза  Катя.

-          Мен ми е твърде инфантилно цялото и изпълнението му, знаете, че обичам по зрелите и леко перверзни истории, така, че ми беше изключително скучно. –Изрази  честно мнението си, като истински човек зодия стрелец Михаела.

-          Добре можеш да доразкажеш преживяванията си. – подтикна я Маргото

-          Ами в събота рано, рано в седем и двадесет хванахме влак до Карлово, защото въпреки, че град Сопот е градът на Вазов, до там пътища няма, ако може така да се изразя или има, но трябва да те заведе някой, най-вече душата ти. Добре, че отидохме по-рано и се качихме и си погледнах запазените места. Оказа се, че в купето са от 41 да 46 място, а на мен ми бяха дали 43,45,47, тоест място, което моментално ме поставяше вън на перона да си пътувам до влака. Ако бях сама нямаше да се занимавам, но с двете деца реших да се разправям. Попитах кондукторката и тя вдигна рамене и каза питайте си на касата, какво на мен сте се разкрещяла. Аз си мислех да оставя дванадесет годишната си дъщеря да пази багажа и със шест годишния си син да отида да се разправям, но в крайна сметка ,една жена от съседното купе, ми извика да и оставя багажа, защото децата и двете искаха да дойдат с мен. Стигнахме до касите и там срещнах две приятели от сайта, те се качваха на същия влак. Помахах им. Стигнах до касата и там  всеки бързаше и трябваше да се наредя, въпреки, че за билетите се бях редила почти цяла сутрин на предварителна каса.Стигнах до касата и се заядох със служителката, която забегна нанякъде извън стаята с гишето и като се върна беше поправила едното място, тъкмо тръгнах и се наложи да се върна, защото 47 място си седеше непоправено, а на мястото на 43, беше написано 42. Тогава се изтъ




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. liulina - Ще го продължа в нова статия
23.01.2019 13:25
Не може да се пише повече тук, за това ще публикувам продължението в нова статия.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: liulina
Категория: Други
Прочетен: 360582
Постинги: 215
Коментари: 162
Гласове: 1395
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031