Заглъхваща в екота тъга,
минава през ефира на очите,
рисуван филм в сивата дъга,
притиска в тъмнината дните.

На спомените хоровода,
заглъхва в искрен вик,
нанизан на времето народа,
минава през днешнии грапав лик.

Като фуния е ухото,
на грамофонен нощен глас,
наситено с цветове окото,
изтръгва от кюшето твоя бас.

Човека с трите крака изтощени,
върви поел последен дъх,
в черно бели снимки изгорени
никне по земята смъртен мъх.

Три крачки до безкрая,
три крачки още огледални,
немоща на тялото ще ги изтрая,
духът да стигне дверите фатални.