Гледах точката от минало, която се отдалечаваше пред очите ми, а бъдещето се опитваше да излезе вече от няколко часа. Отделението на болницата беше изпълнено с глъч от празнуващите Бабинден акушери и гинеколози. Само братовчедка ми сновеше с мен в празния болничен коридор като свидетел на всяка контракция. Болката ставаше все по- честа и подсказваше, че бъдещето напира да нахлуе в живота ми. Поисках клизма, казаха ,че не е задължителна, но аз настоях. Трябваше бъдещето да излезе на чисто и свежо. След клизмата разкритието ми стана достатъчно за да ме свалят в родилното отделение. Братовчедка ми ми пожела късмет, оставяйки в ръцете ми плюшеното магаренце Йори, първата играчка на сина ми в последствие. Аз го оставих на леглото си и тръгнах да посрещна съдбата ни. Стисках в ръката си малка икона, която приличаше на дървена книжка на Дева Мария и Архангел Михайл. Знаех, че само Отецът може да ни спаси, защото никой не беше платил за екип. Можеше да се каже, че родилното имаше модерен вид, леглото ставаше на магаре като се настройваше електронно. В едната ръка имах канюла, в която от пет дена ми вливаха антибиотик, за това ми сложиха абокат в другата ръка за да ми преливат нещо свързано с раждането. Усетих, че не улучиха вена, даже го споменах, сестрата махна с ръка, сякаш казва, аз по-добре знам от теб. След раждането се оказа, че съм права цялата течност от банката се беше изляла в ръката ми и тя беше надута, но това остана без значение. Започваше същинското раждане, аз стисках душата си между зъбите, и напъвах в очите. Скараха ми се, че не трябва да напъвам така, а надолу и аз се опитах и успях. Усещах гъдел през цялото си тяло, сякаш раждането е най-мощният оргазъм на света. Още един напън и бебето излезе, минаха няколко мъчителни мига, имах чувството, че са цяла вечност преди той да проплаче. Даже си спомням, че попитах „Какво става ,жив ли е?“. Те ми кимнаха да се успокоя. Шиеха ме без упойка, едно младо момиче стажант, каза, че са я оставили да се учи на мен. Учудих се, че дори и се усмихвах несъзнателно, въпреки, че усещах иглата, която пробождаше плътта ми.
Видях малкия преди да го повият, едно синьо-черно бебе, не можех да повярвам, че това мургаво същество с черна косица е моето дете. Донесоха ми го и аз го гушнах както си лежах. Тази топлина и безмерна радост, които изпитах, ме изкараха извън всяка орбита на възприятията, летях в невероятна безусловна любов и щастие, забравила тленна болка и безпокойство. Взеха го и ме попитаха дали мога да стана. За един миг усетих, че съм до тук, усетих как душицата ми ей сега ще излети и няма да отгледам това най-мило създание! Тогава отново стиснах зъби и разбрах, че съм стиснала и иконата, която чак се заби в дланите ми. Отправих най-горещата молитва, която само една майка може да отправи към Отеца „Искам да присъствам в живота на сина си! Амин!“ Блаженството ме обля, като невидимо покривало. Докараха количка и полека ме настаниха на нея, сложиха в ръцете ми най-безценния божи дар и тогава вече знаех, че ще ме бъде!