-          Мила, в София може да ти е по-топло, но в балкана си е студено. Искам да се пазиш и да внимаваш как шофираш. Там няма пътища и може да е затрупано от сняг. Обещай ми да бъдеш внимателна.

-          Обещавам мамо! – Марта я достраша малко като си представи безлюдна затрупана пътека и тя сама с колата, но все пак тръгна. Желанието и да занесе на баба си това, което сама беше приготвила беше по-силно от страха от опасността. Зави с кърпа питката и постави бурканчето със сладко в кутия. Взе си сака с багаж и отнесе всичко към гаража. Колата и не беше кой знае какво Fiat Panda 4Ч4 (фиат панда 4х4) сив метлик, но беше добра в дълбок сняг. Запали и тръгна, помаха на майка си, която се показа от терасата на третият етаж на тухлената кооперация в която живееха в Редута. Селото цел на нейното пътуване беше Белица, село в Южна България. Като човек потърси в интернет, ще намери следната информация „То се намира в община Лъки, област Пловдив.Според местните фолклорни легенди, то носи името на девойката Белиша, която дава живота си по време на османската власт, за да съхрани чисти своята вяра, моминство и род. Селото е разположено на левия бряг на река Беличенска, между ридовете Градище и Крушевска планина.В близост до селото се намира Държавната дивечовъдна станция „Кормисош” и ловната резиденция на Тодор Живков.“ Все пак не беше чак толкова забутано имаше си път до там. Марта реши, че като мине през Пловдив ще може да зареди и да си купи още необходими неща ако е забравила нещо. Самата тя цял живот страдаше от ниско самочувствие, разсеяност и добродудшие. Това винаги играеше лоша роля в живота и, защото от прекалената си доверчивост беше приела в живота си хора, които постоянно я нараняваха. Мнението на приятелите и беше, че тя е приела ролята на жертва и не може да ес измъкне от нея.

Пътят до Пловдив беше хубав, Е80 международен път, част от европейската пътна мрежа. Нямаше кой знае какви опаквания, освен, че от време на време някои неразумни шофьори изпреварваха с висока скорост. Марта си беше пуснала любимата си музика, албумът на Боб Синклер и си тананикаше Лятна лунна светлина, когато един простак с червено ауди 80 за малко не отнесе бронята и. Мина покрай нея с много висока скорост и я изпревари на забранен за изпреварване участък с двойна непрекъсната линия, където  на пътните превозни средства е забранено да я застъпват и пресичат. Тя се уплаши, но се зарадва, че нямаше последствия нито за нея нито за колата. После си каза, че някой ден онзи ще разбере по трудния начин, че така не се шофира. Пътят я водеше все по-близо  до Пловдив, оставаше и да слезе на ул.Гладстон. Ето вече завиваше към Кауфланд и паркира за да си вземе вода и една хубава бутилка шампанско. Все пак беше решила да празнува нова година с баба си. Онзи с Аудито също паркира до нея, но точно така, че тя да не може да излезе от колата си. Тя му направи знак да се помести. Той и се ухили нагло. Дебелака му с дебелак, но с чаровна усмивка. Тя излезе от другата врата и заключи колата. Той и взе количката под носа. Тя се направи, че не и пука. Той се обърна и пак и се ухили нагло. Тя взе друга количка и влезе правейки се, че не го отразява. Той обаче не престана, движеше се покрай нея и леко побутваше количката и. Тя не издържа:

-          Господине ще престанете ли да се бутате в мен.

-          Много обичам раздразнени, ниски, кльощави,рижи госпожици със зелени очи,чипи нослета с лунички, които носят червени шапки... – каза го и се засмя гръмко.

-          Ако обичате оставете ме на мира. – Марта цялата се изчерви, защото хората се обърнаха да ги гледат, стана и неловко.

Той обаче се приближи до ухото и и прошепна:

-          Обичам да ги хапвам бавно и по френски. – след, което се отдръпна рязко и тя се засрами, защото това я подмокри.

Смутена забърза напред, озадачена от собствената си реакция. Обаче наглият тип с права щръкнала коса, големи кафяви очи и трапчинки продължаваше да върви след нея и да и лъха на пот и някакъв евтин парфюм. Тя избра все пак шампанското и една кутия хубави шоколадови бонбони. Взе си и вода пет литра минерална. Реши, че баба и катое болна може да няма нищо за хапване, за това накупи и сирене, кашкавал, пиле, зеленчуци и разни други дребни подправки. Почти  беше забравила за наглия тип, когато той се изпречи пред нея и каза подавайки ръка:

-          Примирие! Името ми е  Майро Байбури приятно ми е!

-          Интересно име имате, не е българско...- възкликна Марта нетипично невъзпитано от нейна страна.

-          Всъщност баща ми изучавал древни езици и ме е кръстил от персийски Майро, което означава див, а Байбури е от тюркски и буквално означава Господин вълк. Така, че буквално името ми означава Див господин вълк, да бъдем точни. Вашето име какво е, червена шапчице?

-          Извинете ме, казвам се Марта, но не казвам, че ми е приятно, въпреки, че ме изненадахте с познанията си.

-          Къде отивате Марта?

-          Отивам при баба за нова година, защото е болна.

-          Да не и носиш питка и сладко ... – Майро се засмя, защото цялата история започна много да прилича на приказката за червената шапчица

-          Всъщност да, точно това нося ...- Марта още повече се смути.

После някак си се усети, че разговаря прекалено дълго с този нагъл  тип и му каза повече от колкото и се искаше. Все пак, точно от тази си черта се опитваше да се оттърве. Това, че учеше право и , че предишният и приятел беше тотален развратник и лошо момче, което я ревнуваше от въздуха и беше достатъчна обеца на ухото.

                Той обаче продължи да върви до нея и след нея на касата. Подвиквайки и:

-          Ехо рижа принцесо, в гората при рижите катерички ли отивате ...

-          Тя се правеше на глуха и побърза да закара продуктите до колата си. Качи ги криво ляво в багажника и се качи бързо в колата. Майро я засече отново и натисна клаксона. Тя изчака да излезе на пътя и се надяваше повече да не го срещне. Вече беше на републикански път IIІ-8611 е третокласен път, който още 6 километра и половина я водеше точно пред къщата на баба и, когато наглият Майро я изпревари и пресече пътя и. Тя спря, но не искаше да му отваря прозореца.Все пак той почна да и прави смешки, като се правеше на маймуна и тя се усмихна и свали стъклото:

-          Да не би и ти да си в Белица?

-          За жалост. – каза Марта – явно няма оттърване от теб Майро

-          Не, няма, аз също имам къща тук и отивам да видя баща си, който е ловец и в момента са някъде в гората на лов.

-          Защо ми казваш всичко това, хич не ме интересува?

-          Марта, Марта, ах каква си сладка ядосана...- захили се Майро и се качи в колата си, правейки и път.

Тя пристигна пред къщата на баба си, оказа се, че неговата е съседната. Свали багажа и с цялата тази тежест тръгна към портата. Майро се подхилкваше и не и предложи помощ.

Дворчето беше затрупано със сняг. Личеше си, че никой на поддържа нищо. Тя влезе през дървената схлупена портица и се наложи да се прокарва път през снега до къщата. Похлопа на вратата и като никой не и отвори я натисна и вратата сама се отвори. Вътре гореше слаб огън в металната печка с комин, а баба и лежеше на леглото и се провикна с хриптящ глас:

-          Кой е? Марта ти ли си?

-          Аз съм бабичко, нося ти  нещичко за хапване, ей сегичка ще направя пилешка супичка и топъл чай. Ти как си?

-          Нямам с какво да те посрещна, добре си се сетила. Нещо ме налегна настинка и не мога да стана от леглото.

-          Не се тревожи, ей сега ще се погрижа за теб. Нося ти и питка месена от мен и бурканче сладко от ягоди, което пак аз съм направила.Исках да се похваля първо на теб.

-          Милата ми.

-          Кой ти помага тук, как ли се оправяш сама?

-          Има един момък, много му знае устата, но вие като деца си играехте. Помниш ли Майро?

-          Пак ли този....

-          Срещнали сте се значи.

-          Да, много невъзпинат тип

-          Да, но ми носи водица, пазарува ми и ми купува лекарства. Мил е по душа.Малко е невъзпитан дивак, но пък е добър човек.

-          Ами за дивак, който си живее на село така е. – изплъзна се от устата на Марта

-          Не,не, тойе живял и в София, бил е адвокат, обаче след някаква престрелка между мафиоти в която го раняват в крака, той се отказва от професията си и сега живее тук, казва, че се чувства волен.

-          Ето от къде идва дар словото и дълбоката му мисъл ...

-          Я, ти да не би да си го харесала?

-          А, не, в никакъв случай. – Марта изведнъж осъзна, че баба и най-вероятно е права, но не искаше изобщо да се признае нещо такова.

Тя запретна ръкави и направи набързо салата, супа и чай. Наряза сирена и подреди старата дъбова маса, така както скоро никой не я беше подреждал. Сложи още дърва в печката и стана приятно, и топло. Помогна на баба си да се изправи и я сложи да седне до масата. Сипа по чаша чай. Имаше време за шампанското, още нямаше 22 часа. Хапнаха и побъбриха. Изведнъж до вратата се чу ръмжене, после още веднъж и още веднъж. После се чу боричкане и гърмеж от пушка. После някой почука на вратата и двете жени се приближиха и отвориха със страх.

-          Ето ви един дивчо ви носи истински вълк. Този хубавец искаше да се гости с бабата и червената шапчица ... – каза ухилен Майро и хвърли мъртвият вълк на пода.

-          Добро момче си ти Майро, остани при нас, Марта е сготвила има и за теб.

Докато Марта реагира и той вече беше взел един стол и седеше край масата.

Тя нямаше къде да ходи сипа му супа и му сложи от питката. Майро започна да се храни , сякаш не беше ял три дена. Марта гледаше тази настървеност като хипнотизирана.

-          Значи с теб сме колеги се оказа?

-          Как така колеги, да не си адвокат?

-          Всъщност все още завършвам право.

-          Много добре, но не ставай адвокат, аз лично не ти препоръчвам. Водя още някое и друго дело, но вече избягвам да съм в голямата игра, доста е рисковано.

-          Е, аз мислех да се готвя за прокурор.

-          Чудесно.

Марта и Майро започнаха доста интересен професионален и детайлен разговор в, който тя разбра по какви причини Майро се е отказал от професията си. За малко да забравят, че настъпва новата година. Баба ги подсети и те отвориха шампанското. После Майро се наведе и я целуна. Марта не очакваше, но отговори на целувката му.

                След шест месеца се ожениха, а след година тя роди първородния му син. Стана прокурор, а той все така водеше само безопасни дела. Край!

Да, да ама не.

                Случилото се съвсем не доведе до тази развръзка.

                След като Майро внесе мъртвия вълк и го просна на пода, Марта се развика:

-          Ей, я да разкараш това мъртво, вмирисано животно от къщата на баба ми и да те няма, нагъл тип такъв.

-          Марта, какво ти става? – попита баба и

-          Как какво. Баща му е убил този вълк , нали Майро  ми разказа преди да вляза, че баща му е ловец. Опитва се да ни впечатли, бабо не виждаш ли?

-          Ами, Майро вярно ми носи лекарства и храна, но често изчезва ту някоя кокошка, ту пет лева, ту десет яйца например. Аз си затварям очите, заради услугите, които върши за мен. Все пак, според мен не е способен да излъже чак толкова, нали чухме ръмженето и боричкането от вън.

-          Слушай баба си червена шапчице ...- подхвърли подигравателно Майро.

-          Няма начин, когато Майро влезе видях сянката на друг по-възрастен човек да се отдалечава и видях как Майро му вдигна палец, все едно е успял в нещо. Не забравяй бабо, че при моята професия са важни детайлите, нали Майро?

-          Хвана ме червена шапчице ...

-           Хайде сега, вън от къщата на баба ми.

Тя хлопна вратата, след него. Чувстваше се удовлетворена от постъпката си. Двете с бабата съвсем забравиха, че е нова година, когато чуха стария часовник с кукувичка да отброява 00:00 часа. Марта отвори шампанското и двете си пожелаха да изпълнят новата година със здраве и късмет. Марта прибра масата и помогна на баба си отново до си легне в леглото. После угаси осветлението и тя легна на старата продънена кушетка в ъгъла. Нещо не и позволяваше да заспи, имаше чувството, че две очи я следят от прозореца. Цяла нощ се въртя, а навън сякаш имаше виелица и клоните на крушата се удряха в стъклото на прозореца. Заспа на сутринта и се събуди по обяд. Баба и я нямаше в леглото. Нямаше я и в къщата. Печката беше угаснала. Марта се притесни и излезе на двора, където видя поне четири вида следи. Баба и нямаше телефон, а нейният джи ес ем нямаше покритие. Тя все пак проследи стъпките в преспите и стигна до къщата на Майро. Ще не ще почука на вратата му. От вътре се чуваше гълчава.Вратата и отвори стар прегърбен човек, който и напомняше леко на Майро.

- Да сте виждали баба ми? – попита Марта

- Да, тук е баба ти, заповядай Марта, аз съм бащата на Майро, приятно ми е, казвам се Вълкан!

- Марта, ела приближи си. – Баба и седеше с още поне пет шест жени около масата и правеха нещо с ръце, но от вратта тя не можеше да види какво точно правят. Когато се приближи и видя, че дерат едно диво прасе и го разфасоват на котлети и карантия.

-Бабо , какво правиш тук? Нали си болна, трябва да си лежиш у дома, хайде да се прибираме. – каза и загрижено Марта, опитвайки се да забрави кървищата на масата.

- Не се тревожи чедо, помагам на чичо ти Вълкан, довечера ще готвим диво прасе и ти можеш да се гостиш. – каза баба и.

- Бабо, но то минало ли е ветеринарен контрол, сигурна ли си, че е здраво?

- Ти пък, тук си ги ядем така от години, какъв контрол милата ми...

 - Бабо, моля те не постъпвай така неразумно, хайде да се прибираме в къщи и остави с тази работа да се оправят другите. Ако е заради мен, аз такова чудо няма да вкуся. Баба и каза:

- Дъще, ти върви, аз ще дойда после.

 Марта тръгна макар и озадачена от поведението на баба си. На вратата се сблъска с Майро, който я гледаше като хищник плячката си:

-          Ей червена шапчице, тук си имаме свой правила. – каза го и се засмя някак кръвожадно.

Марта се усъмни в цялата тази ситуация. Тя се прибра в къщата и намери място от където да се свърже с майка си и да и разкаже, онова, което и се е случило. Попита я, дали наистина имат такава стара традиция след лов. Майка и отрече и каза, че там действително става нещо странно.

-          Марта маме, намери дърваря, той живее накрая на селото, той е свестен човек и ще ти помогне да разплетеш тази загадка.

-          Добре мамо, обичам те!

-          Аз също е обичам, пази се!

Марта едва запали колата за да стигне на края на селото където трябваше да намери дърваря. Вместо стария дървар на вратата се появи един млад момък, който се представи като негов син.

-          Здравей, аз съм Марта, дъщеря съм на Мая, която пък е дъщеря на баба Юлия, сещаш ли се?

-          Да, сещам се. За какво те праща леля Мая?

-          Ами заради странен случай с баба и дране на диво прасе в къщата на чичо Вълкан.

-          М да, това наистина е проблем. Щом се е стигнало до там ...- промърмори си момъкът и хвана топора. Облече си нещо като шуба и хукна към гората.

-          Къде отиваш Батири? – Марта реши, че в Белица всички имат странни тюркски имена.

-          Ами отивам да търся баща си.

-          Защо, какво те притесни в моя разказ?

-          Баба ти върши това, което върши под заплаха. Майро и шайката му койоти отдавна тормозят селото.

-          С какво я заплашват Батири?

-          Сигурно, че ще причинят нещо на теб Марта. Важното е сега да намерим баща ми и местният поп, защото това са единствените читави мъже тук.

-          Интересно ми е, какво означава името Батири?

-          Означава Герой, от тюркски. Баща ми е решил, че е подходящо да ме кръсти така, защото майка ми ме е родила в гората с помощта на селската акушерка.

-          Интересно, наистина интересно. – каза Марта

-          Да, но сега е по-важното да разберем какво са намислили.

Марта и Батири намериха дърваря и попа и се промъкнаха зад къщата на Майро и Вълкан. През прозореца се разкриваше странна гледка. Майро събираше готовите парчета месо опаковаше ги и им слагаше етикети, които от това разстояние не можеше да се види какви са. После ги натовари на една щайга и ги качи в аудито. Марта и Батири се качиха в колата и, и го проследиха до селския магазин, където Майро подаде щайгата и взе пари на ръка. Марта влезе след него в магазина и видя етикети на известна компания производител на месо. Попита собственика на магазина:

-          Кой ви докарва това месо?

-          Един доставчик на фирмата, той всяка седмица ми кара свинското.

-          Имали ли сте проблеми с клиенти заради това месо?

-          Не знам, но често хората се оплакват от стомах в наше село и лежат в Пловдив в болницата. Не знам дали е от месото или има друг проблем.

-          Благодаря!

Марта излезе от бакалията и разказа на Батири това, което и каза бакалинът. След като знаеха каква е далаверата от месото, Марта знаеше къде да се обади. Тя се свърза с БАБХ и подаде сигнал. Само не из стана ясно, защо замесват и бабите от селото в тази игра. Батири предположи:

-          Ако и те са замесени, никоя от тях няма да натопи Майро и ловната дружинка. Така си връзват гащите.

-          Да, много добре разсъждаваш Батири. – Марта се впечатли от бързата му мисъл.

-          Ами аз всъщност съм полицай. Работя в Пловдив и сега като разнищихме този случай ще докладвам в районното.

Без повече да се занимават, Батири се свърза с районното и подаде доклад. Марта остана още няколко дни. При следващия лов, когато отново завербуваха майка и. Те с Батири извикаха две патрулки. След като се видя, че Майро продава дивото месо в бакалията с фалшив етикат, го закопчаха и него и цялата шайка койоти. Марта свидетелства и ги задържаха за пет години в затвора.

-          Благодаря ти чедо, че ни оттърва от тези престъпници! –каза баба и и я разцелува.

-          За нищо бабо, благодари на Батири, той свърши основната работа.

Марта и Батири продължиха да общуват и между тях възникна истинско приятелство, което прерастна в любов. Двамата се ожениха и заживяха щастливо в гр. Пловдив. Марта завърши право и стана прокурор.