- Всяко начало има идея, план или стратегия, но краят винаги идва. С наближаването му има все по-малко възможности за промяна, освен ако … - Господине ще Ви прекъсна, обаждат се от затвора, пардон от кучкарника, намерили са вашето куче. - Благодаря! – Господинът пое слушалката и записа адреса на листите положени на катедрата.- Ще изляза за малко, извинете … - Не Ви извиняваме, освен ако какво … какво? – беше Виола, една нетърпелива ученичка от седми клас. - Освен ако не се случи това, което току що разбрах …Ето съдбата все пак съществува и понякога ни изненадва без логика и извън плана и надеждата дори.Сега ме извинете! - Да, благодаря, сега съм удовлетворена от отговора Ви. - До утре деца! - До утре Господине! - Краят винаги може да е друг …-каза го и излезе от стаята. Учениците повече не го видяха, на две преки от училището го беше бутнал автобус пълен с ученици. Учениците и шофьорът им не бяха пострадали, но той беше напълно размазан. Виола си мислеше за това как съдбата потвърди думите му. Осъзна ясно, че не знае какво я чака и за това реши да изпълни волята на майка си и да следва мечтите си. Наистина голямо клише, но все пак ако успееше, кой знае за нея краят щеше да е различен от този на господина… - Виола какво пишеш? – попита я малката и сестра. - Пиша за края. - Няма ли начало? - Началото просто се случва, докато краят той е последица. - Какво си написала? - Едно стихотворение … - Ще ми го прочетеш ли? - Разбира се …сега ли? - Да - Добре. – Виола се притесняваше както винаги, но реши,че ще го прочете – казва се Равносметка Какъв час, толкова невъзможен, а часовникът със стрелки е отживелица, аз пък със зов за начало възторжен, ще напечатам от решение последица … Като в негласен отпечатък, животът сякаш ми подава ход, поставя изпитания да не е гладък, аз трябва все да търся брод … На иглите му се днес убодох, а мечтаех, за миг забравила за кукловода Ежедневие, на договора ни с него условията знаех, но често сякаш не сме на едно мнение … Изпусках непохватно от ръцете си, секундите като трохи за птиците, старомодното време ме сочеше – Не си! Днес си в класацията на шестаците! Пътят избутваше ме в посоката, нямах сили да търся друг и следвах него, закачах си на препъни- грешки роклята, а питах ако краят не е друг, коя е моята нега? Трудно е да носиш отговорности и да строиш пътища… Като недочетена книга оставях всеки момент назад, строях си спомените, вградени в стени на сгради, днес се обърнах и видях, че вече имам град, а над него планини, от тях се стичат от болка водопади … Една усмивка в детски слънчев лъч, едно цветно петно нарисувано в бъдещето, една жажда за динамика изпълваща с глъч, и идеи, които от различното не се мръщят … Щях да кажа, че не се надбягвам с времето, защото то е в детайлите и във всяка фантазия, а мигът ми е тук толкова нетраен и временно, винаги краят може да е друг и без омраза! - Еха, како! Аз си мислех, че си написала малко стихотворение. Ти си голяма работа! - Недей, това е за Господина, който се оказа прав …Светла му памет!