Тръгнах си. Вървях по края на тротоара и размишлявах. Времето ме беше погълнало в своята неизбежна критика. Къде отивах? Линията на живота ми ме водеше все в ограничени пътища. Може би изборите ми не бяха достатъчно големи и широкоспектърни. Все пак не можех да имам всичко си мислех, не ме беше създал фармацевт за да съм антибиотик. За жалост имах и ограничен поглед, това беше съвсем нормално, поради липсата ми на достатъчно опит и натрупани гледни точки. Живея в модерния свят на електрониката. Компютъра и най-вече интернета са и моя болест. Почти всеки трети човек рано или късно се разболява от нея. Аз, една средно интелигентна, според самата мен жена ... не знам другите как ме виждат, все търся ли търся в нетното пространство света ... и мечтая да го обиколя наистина, но се страхувам. По- лесно е да стоиш на топло и да четеш, от колкото да се сблъскваш с климатични промени и социално битови психологически моменти. По-лесно е да разголиш душата си пред един напълно непознат с ник нейм на латински и без снимка, от колкото да застанеш лице в лице с някой, който ще ти покаже и лошите си страни в материалното битие. Така вървях и си мислех ...

И все пак вярно е, че интернета ме запозна с хора, които нямаше как да срещтна ако ги нямаше тези сайтови и този Фейсбук ...

Продължавах да вървя и да си мисля ...

Наистина понякога интернета ме отчуждава от собственото ми дете. Случва се защото съм самотна. Самотните майки сме така, нямаме достатъчно социални контакти, когато няма кой да ни помага с гледането на детето. Ех има си и добри и лоши страни в този интернет.

Баба ми е още жива, да е жива и здрава. Чувала е за интернет от правнуците си, обаче хич и не мисли да седне да си чати, за пипера примерно ... Вече е на осемдесет, а още работи в градината и гледа животинчета. Милата ми подвижна баба, метър и петдесет.

Най-сетне дойде маршрутката и аз се качих на нея за да се прибера у дома. Домът, един панелен апартамент на третия етаж. Един път живеем заобиколени със стени, а после като не живеем сме част от пръстта.Често се питам, а има ли и друг живот?С детето ми непрекъснато се разделяме, аз отивам да работя за да я храня, а тя живее от осем сутринта до шест вечерта с други деца и учителки ... мен ме няма до нея в това време ...

Защото имам професия ...

Родих се на село, живях като дете в селсак къща където имаше домашни животни и градина, а от 1980 година живея в столицата, затворена в панелката и недокосваща се до природата често ... а имам нужда от нея.

Какво съм аз в светът на капитала? Днес светофарите са зелени, за тези, които носят в джобовете си повече зелено ... Мечтая си за ръцете на хората, хванати задружно ...

Къде съм аз в света на капитала, в света на светофарите на които зелените човечета крачат и те подканват премини. Част съм от народа ... Част от онази гладна маса, която трепери над трошичката насъщен, част от масата хора, които се вглеждат в малките си домове и единствино от прозореца виждат звездите.  Днес е криза и всеки ден от двадесет години народът е потупван по рамото и му повтарят,  да бъде благодарен, че работи и макар и малка има заплата. Чешмичката на егрегора пари е насочена към определени джобове. Не разбирам, какъв бациликус булгарикус сме, но определено властта опиянява.

Днес вървях по ръба на тротоара, малко гладна, малко изморена, но с работа ...

За утре не знам ... знам само, че онези на, които дадохме власт ограбиха нас ... Правилата се определят от хората, а когато се определят от хора, които ги правят в своя изгода, другите ще бъдат ощетени. Едно общество на бай Ганьовци и деморалистични изяви ... властоимащи подтикващи скритата икономика ... скоро всички ще сме под сянката и блаодарение на тях.

Нито един от тях не намери начинът да направи от „Абсурдистан“ една нормална страна, където се знае, че управляващите се грижат за „имането“ си, тоест народа.

Коя съм аз? Пак ми изби на политика ех, ех ...

Не ви искам потоците пари ... искам нормална заплата, която да отговаря на непрекънато увеличаващите се цени ...

Трудът не е ценен толкова, колкото неговите продукти. Какво ли го казвам, не съм само аз, която мисли така ...Иска ми се да отида в някоя страна, където ще ценят трудът ми, но знам,че където и да отида, винаги по-ценени от мен ще са гражданите на съответната държава. Само тук е обратното ... Защо е насадено мисленето, че чуждестранните специалисти са непремено по-добри?

Маршрутката стигна до края на избраната от мен дестинация ...

Когато взех детето си от градина и погледнах в тези доверчиви и недокоснати от неправдата очи ми се прииска да ги запазя, но ако го направех, живота щеше да ги помрачи твърде рано ...

Далече съм от суетата на хай лайфа и нямам стайлинг ... ще попитате защо?

Защото за мен е по важно да има храна за детето ми, пред това да имам маникюр или скъпи дрешки или визия на манекен, ето заради това ...

Следвам отъпкани пътища, а ми се иска да имам крила за да обиколя света бързо и безплатно и без граници ... Клишетата на един живот, обикновен и реален.

Настъпват все по-гладни времена ...

Гладни и още по вълчи ... законите на джунглата ще ни върнат още по-назад ...

Започвам да се питам ако има добри специалисти, те какъв стимул ще имат да работят в България, отговорът е – никакъв. Тук останаха незаинтересовани и проблемно обременени хора. Специалистите работят за пари и отиват там където трудът им е ценен ...

Тук не е така. Умишлено ли е превръщането на народа в неук и неграмотен? Евтина работна ръка за чуждестрани фирми.

Какво съм аз? Човек или ходеща графика ...Нарисувано еднообразие ...

Вървя по ръба на тротоара , работя на отговорен пост за трошица хляб и съм тъжна ...а живея в България, която често наричам страната на абсурда ...