Изглежда животът ми като препускане,

на равен път, изкачване и спускане

и все едно съм тръгнала след спусъка

и на тласъка на живота съм отпусната.

 

Трусове от трепети вече изригнали,

ме преследват на младостта нанизани,

идеали някога нагоре ме издигали,

сега ги стъпквам на прага, на излизане.

 

Изобщо не е също времето неангажиращо,

сега с куршумите летя така стресиращо,

че плаша сама себе си, с бързо шумно падане,

в работохолистичното си всекидневно пладне.

 

Осъмвам с таблици, числа за плащане,

тренирам на секунди бързо банко- хващане,

живея сякаш съм машина за банкиране

а не човек с право на време -избиране.

 

Понякога стените на жилището ми теснеят,

очите ми в огледалото за природата линеят,

дали ще си играем, пита ме детето с копнеж,

а аз се питам защо съм в любово-невървеж?

 

 

И пак поемам впрегната в задачи и тревоги,

да видя синьото в небето все не мога,

психирам се от битието хванало ме в хватка,

а знам, че отпусне ли ме, вече ще съм кратка.

 

И все пак понякога, мазохистично го обичам,

това време-работа и на него се себеобричам,

прекаля ли все пак, като на всеки ми натежава,

добре, че празниците отново наближават ...

 

 

 

С куршумите летиш сега стресиращо,но като цяло стихото е депресиращо.Празниците наближават хей,вземи че малко се засмей.:)))

на един дъх си изляля неща, които се пият цял един живот...и какво ти пука...работата край няма...
смей се, палячи;)

Но бъди здрава и ...късмет, люлина!:)))